Жаксон излезе.
— Много си бледа, дете мое — помилва Мирович дъщеря си. — И ако не знаех, че си щастлива годеница, бих помислил, че си плакала. Не си ли щастлива?
Павловна бавно затвори очи и с тих и скръбен глас каза:
— Скоро, татко, скоро ще бъда най-щастливата на света.
— Разбира се, дете мое — зарадва се князът. — Като съпруга на граф Естерхази, ти ще бъдеш толкова щастлива, че мнозина ще ти завиждат.
Казвайки това, той седна в един фотьойл, а Павловна се разположи срещу него. Хубавата бледа девойка погледна баща си и го помоли тихо:
— Разправи ми нещо за мама!
Мирович наведе печално глава, сякаш думата мама бе удар за него.
— Да ти разправя за майка ти ли? — каза той. — Но защо ми напомняш за нея тази вечер, когато знаеш, че просто сърцето ме заболява.
— Чудно — отвърна Павловна, — сега именно желая да науча нещо за нея, която никога не съм виждала. Ах, защо Бог ме е лишил от скъпата ми майка; когато ме е родила, защо не е взел моя живот, а нейният…
Горчиви сълзи напълниха очите й и щастливата годеница скри лицето си в гърдите на баща си.
— Павловна, дете мое — промълви Мирович, — не съм ли се грижил винаги за тебе?
— Да, ти си най-добрият баща на света — усмихна се Павловна и изтри сълзите си — Ала в такива дни, като днешния и утрешния, всяка девойка има нужда от своята майка. Кажи ми красива ли беше майка ми?
— На тебе приличаше, мило дете, тя беше хубава, любезна и добра като тебе.
— Обичахте ли се?
Очите на княза светнаха като въглени.
— Да, дете мое — каза той кротко. — Ние се обичахме и аз ще я обичам докато съм жив!
— О, майко, ти си била щастлива — каза тихо Павловна и стана.
— Днес имам право да вляза без разрешение — чу се висок глас и граф Естерхази влезе облечен в блестяща униформа.
Той взе ръката на Павловна и я целуна.
— Вие сте много бледа — й каза, — ще трябва да ви поразвеселя малко. — Може би ще ви зарадва блясъкът от камъните на тая брошка?
— Подарък — извика Павловна и смаяна направи крачка назад. — Нали ви казах да не ми подарявате нищо, което би обърнало вниманието на хората при венчавката ни.
— Истина е, Павловна — отвърна Естерхази. — И досега винаги съм ви слушал, ала трябва да приемете този подарък, защото е наследство от нашето семейство и е красил гърдите на моята майка, когато е била пред олтара.
— Вземи подаръка от годеника си — каза Мирович. — Мъж, който обича, трябва да подарява на любимата си.
— Исках утре да се накича само с този гердан от маргарит — каза Павловна.
— Маргарит ли — извика графът, — маргарит означава сълзи.
— И сълзи ще проливам — каза толкова тихо Павловна, че само графът я чу.
Той прехапа устни, лицето му се намръщи.
Естерхази изгледа Павловна с проницателен поглед. Красотата и невинността й го бяха запленили, но истинска любов към девойката той не чувстваше. Черният майор подаде брошката на годеницата си.
— Решете сама, Павловна, заслужава ли тази брошка да краси гърдите ви?
— Да — каза Естерхази и видя смущението, което обзе стария княз. Помисли си: „Как ли се беше домогнал до тази брошка евреинът Соломон Дулсети? Дали старият княз познава тази брошка?“
— Кажете ми, моля, откога притежава вашата фамилия тази брошка?
— Не зная точно — отвърна черният майор, — но трябва има около сто години.
Изведнъж белобрадият мъж се изправи, като че искаше да се нахвърли върху майора.
— Това е невъзможно. Виждал съм тази брошка у друго лице, но е възможно златарят да е направил две еднакви! Ти, Павловна — се обърна към дъщеря си, — ти ще се накичиш утре с тази брошка, тогава ще станеш още по-хубава и ще приличаш на майка си.
— Гостите започнаха да идват — съобщи слугата Франк.
— Идете в залата, деца мои — помоли князът, — там навярно ще намерите госпожица Рихтер, а и аз скоро ще дойда при вас.
Току-що Естерхази и Павловна излязоха от стаята и затвориха вратата и Мирович се хвърли на канапето като ранен звяр.
— Брошката е моя — каза той, — познах я, това са кръвните диаманти, които носеше жената, която обичах, в деня, когато се венчахме тайно. Глупаво бе от моя страна, че й подарих тази брошка при венчавката ни, понеже камъните са изцапани с кръв. Ох, страшно проклятие! Какъв образ се мярка там, махнете се страшни видения, идете в гробовете си. Боже на небето, не наказвай детето ми! Пази моята Павловна!
Силният човек падна на колене и дълго се моли. След това, като чу говора на пристигналите гости, стана. Отиде бавно към вратата, лицето му се изясни.