Алфред Драйфус получи позволение да запише спомените си. Предоставиха му и всички необходими условия. Той започна дневника си, отбелязвайки събитията от деня на идването си на острова. Те са доста интересни и ни описват по-добре от всичко, истинското положение на бившия капитан.
Ето част от дневника:
Започвам дневника на печалния и пълен с ужасии мой живот. Действително, едва от днес имам на разположение номерирана хартия, за да не би да изчезне някой лист от нея.
Досега вярвах в разума, вярвах в логиката на нещата и събитията, вярвах в правосъдието! Всичко това, което беше чудно, екстравагантно, с мъка влизаше в мозъка ми. Но какви ужасни месеци изживях! И колко ли още печални месеци ме очакват?
Бях решил да се самоубия след несправедливото ми осъждане. Да бъдеш осъден за най-низкото престъпление, което един човек може да извърши въз основа на фалшива хартийка, на имитирай почерк — във всичко това, не ще и съмнение, има нещо отчайващо за човек, който поставя честта си над всичко. Моята скъпа, предана и храбра жена ме накара да разбера, че нямам право да я изоставя, да дезертирам съзнателно от дълга си. Физически аз се чувствах силен, моята чиста съвест ми дава свръхчовешки сили. Но физическите и моралните изпитания се оказаха по-тежки, отколкото можех да си представя. И днес се чувствам сломен духом и тялом.
Въпреки всичко аз отстъпих пред желанието на жена си и продължих да живея. Отначало понесох най-страшното изпитание, което може да понесе един войник. Бях разжалвай. После минах през затвора на остров Ре, понасяйки без да се прекърша ругатни и викове.
Моето съзнание ме поддържаше, моят разсъдък ми казваше всеки ден: „В края на краищата истината не може да не победи! Във век като нашия, светлината не може да не проблесне.“ Но уви, всеки нов ден ми носеше ново разочарование. Не само че светлината не проблясваше, но всичко се подреждаше така, като че ли ще остане вечен мрак.
Бях и съм в абсолютно неведение. Моята кореспонденция се чете навсякъде, контролира се в министерството, често не се изпраща. Забраняваше ми се да говоря със собствената си жена.
Мислех, че щом бъда заточен, ще намеря, ако не спокойствие, то поне известно душевно равновесие и живот, който ще ми позволи да дочакам деня на реабилитацията. Какво ново и горчиво разочарование!
След петнадесетдневно ужасно пътуване със стара гемия, цялото ми същество чезне в непоносимо отчаяние.
При свалянето ми на острова бях затворен в привременния затвор и ми бе забранено да говоря с когото и да било. Подложен бях на чисто каторжнически режим. Кореспонденцията ми трябваше да бъде изпращана най-напред в Каена. Не зная дали въобще е пристигнала до предназначението си.
Останах затворен в продължение на цял месец, без да изляза след цялата физическа умора на ужасното ми пътуване. На няколко пъти щях да обезумея, обземаха ме ужасни конвулсии и си мислех, че ще настъпи най-после край на мъките ми. Така би дошло облекчението, краят на страданията, защото нямаше да потъпча клетвата си, защото смъртта ми щеше да бъде естествена.
Споменът за жена ми, дългът към детето, ми даваха сили да се поуспокоя. Поисках от лекаря да видя ново човешко лице.
Най-после, след тридесетдневно мъчение, бях прехвърлен на Дяволския остров, където можех да се радвам на известна свобода. През деня можех да се разхождам в пространство от няколкостотин квадратни метра, следван по петите от надзирател. Вечер (между шест и шест и половина часа) бях затварян в малка колиба от четири квадратни метра, пред чиято врата цяла нощ стоеше стража.
Един шеф надзорник и петима пазачи бяха натоварени с моята охрана. Порционът е от половин хляб на ден, триста грама месо три пъти седмично. През останалите дни солена сланина и вода.
Знам, обаче, че от близо три седмици има писма за мен в Каена. Исках да ги получа, но нямам никакъв отговор!
А как бих желал да доживея деня на реабилитирането ми, за да изкажа всичките си страдания, да облекча болно наранената си душа! Ще доживея ли? Често пъти се съмнявам, толкова силно е разбита душата ми и толкова е разклатено здравето ми.
Невъзможно е да се спи. Пазачът се разхожда като оня фантом, който се явява и в сънищата ми. Насекомите, които ме безпокоят, болката на душата ми, че невинно се намирам тук — всичко това свръх възбужда и без това разстроените ми нерви и гони съня. Кога ще мога да прекарам една спокойна нощ? Колко добре би било да не мисля повече върху човешката подлост и низост…