След обяд Напразно се опитах да поспя малко. Сломен съм от умора, но веднага щом легна, всичките мрачни мисли ме налягат отново и връщат горчивината от незаслужената ми участ. Нервите ми са много обтегнати, за да мога да се радвам на успокоителен сън. Времето е бурно, небето е покрито с мрачни облаци, а топликът е просто задушаващ.
Добре би било да завали, за да се разхлади малко. Морето е зелено, вълните изглеждат маслени и тежки, като че ли се концентрират за бой.
Какви ужасни нощи! Въпреки това вчера работих през целия ден, не си починах никак. Вечерта рязах дърва с трион близо цял час, така че ръцете и краката ми трепереха, но въпреки умората не можах да заспя по-рано от полунощ.
Най-после вчерашният куриер, пристигащ от Каена късно вечерта, ми донесе писма от моите скъпи близки.
От тази заран си задавам един и същ въпрос! Но аз съм толкова отчаян от няколко месеца насам. Чух толкова обезкуражителни неща за участта си, че започвам да се съмнявам във всичко и всички, с изключение на моите близки. Надявам се, уверен съм, че те ще намерят истината, защото в тях е будно чувството за чест, те няма да си отдъхнат, докато не постигнат тази цел.
Питам се още дали писмата достигат до жена ми.
Но аз трябва да бъда твърд. Необходимо е да се възвърне честта ми! Изолирането ми от света е тъй пълно, че често пъти ми се струва, че съм жив заровен.
Невероятна радост ме обзе, когато научих, че най-после има писма за мен. Но жестоко се разочаровах, защото писмата ми бяха адресирани още за остров Ре, преди заминаването ми от Франция. Не можеше ли поне да се уведоми семейството ми да предава писмата в министерството?
Колко безконечно дълги дни и каква самота без всякакви вести от света. Всеки момент се питам какво ли правят близките ми, здрави ли са и докъде е стигнало разследването? Последното получено писмо е от 18 февруари.
Утрините преминават по-лесно, защото съм зает с борбата за живот. Но храната, която поглъщам, е незадоволителна, за да поддържам силите си.
Страдам не само поради собствените си мъки, но и заради мъките на цялото ми семейство. Получават ли те поне писмата?…
Същия ден, вечерта Сред гробно мълчание, което владее наоколо, прекъсвано само от монотонния шум на вълните, възобнових в паметта си писмата, които съм писал на Херманса от пристигането си тук и в които й описвах всичките си мъки. Моята бедна жена навярно страда не по-малко от това ужасно положение, без да й описвам всичките си душевни терзания. Ето защо трябва да си наложа воля и да се владея, трябва да дам на жена си пример като мъж, за да има и тя достатъчно сили да устои докрай. Напразно се опитвам да успокоя нервите си чрез непосилен физически труд…
Тая заран, след като станах, както всеки път при пукване на зората и след като си направих кафето, имах припадък от слабост, последван от силно изпотяване.
Принуден бях да легна.
Трябва да се боря с тялото си. Трябва да се боря за възстановяването на честта си. Само тогава мога да имам право на почивка.
Отвратителен ден. Душевна криза, нервна криза. Но трябва най-после душата да овладее тялото!
Грозен ден. Тръпки, стомашни болки, отвращение към всичко. А какво става по това време във Франция? Докъде са стигнали разследванията?
Треската ми продължава. По-висока температура, отколкото снощи, последвана от ужасни гръбначни болки. Повиках доктора.
Лекарят дойде. Предписа ми 40 сантиграма хинин всекидневно и ще ми изпрати дванадесет кутии кондензирано мляко, както и сода бикарбонат.
Никога не съм допускал, че човешкото тяло е толкова устойчиво.
Кутиите с мляко не са много пресни. Но все пак това е повече от нищо.
Мрачен ден. Неспирен тропически дъжд. Треската ми попремина благодарение на хинина.
Сложих на масата си, за да ги имам винаги пред погледа си, портретите на близките ми. Трябва от скъпите образи да черпя енергия и воля за живот.
Дните си приличат по своята самота и монотонност.