Току-що писах на жена си, че моралните ми сили сега са по-големи от всеки друг път. Трябва, искам да се хвърли пълна светлина върху цялата тъмна афера.
Дъждовете продължават, времето е тежко и задушно. Нервите ме карат да страдам.
Но всеки ще дочака времето си. Оня мизерник, който върши това престъпление, ще бъде рано или късно демаскиран. Да ми попадне само пет минути в ръцете, бих го заставил да преживее всичките ми мъки и терзания, които заради него сега понасям. Безмилостно бих изтръгнал кучешкото му сърце.
Куриерът, който дойде от Каена, мина пред очите ми. Ще имам ли най-после новини от жена си? От заминаването от Франция почти нямам никакви вести от близките си. Познах вече всички мъки и терзания.
Нищо. Нито писма, нито нареждания по отношение на мен. Все същото гробно мълчание. Но аз ще понеса, въпреки всичко, твърдо тези страдания, докато удари часът на моята правда…
42.
От известно време черният майор заемаше малка елегантна къща на авеню д’Антел. След гибелта на Помпадура той не остана сам. Вече без да се страхува от ревността й, с него живееше хубавата Габриела, същата, която от толкова време беше, макар и в сянка, спътница на дните му. Този мъж с демонска красота беше завладял всецяло душата на Габриела и я бе направил своя предана робиня.
Тя го обичаше. Да, Габриела обичаше този човек, може би дори и по-предано, отколкото госпожа Буланси, която сам графът изпрати на сигурна смърт. Естерхази доби пак предишната си веселост, освободен от мисълта за Обезобразената, а пък и сега имаше пари, много пари. Той нае това елегантно жилище и го мебелира луксозно, много по-луксозно, отколкото му позволяваха материалните възможности. Майорът беше ако не истински разсипник, то поне един светски човек, който желаеше да живее на широка нога. Той не се питаше какво ще му донесе утрешният ден, щом днес можеше да преживее в развлечения и удоволствия. Този човек, надарен от природата с красота, физическа и умствена сила, напълно подхождаше на думите на поета: „Така се скитах от желания в удоволствия и се губех от удоволствия в желания“.
Естерхази бе с любовницата си пред маса, отрупана с отбрани деликатеси. Виното се пенеше в чашите, а в очите и на двамата грееха любовни помисли. Съединени не от небесната благословия, а от проклятието на ада, но нехаещи за това, те седяха един до друг върху възглавниците на канапето. Естерхази я обгърна с ръка и главата й легна на гърдите му.
— Е, какво ще кажеш, мила Габриела — запита майорът, — доволна ли си, че смени преди време монотонния си провинциален живот с шумните удоволствия на Париж.
— Доволна съм, че мога да бъда твоя — гъвкаво се прилепи жената до любовника си. — Плаши ме само мисълта, че твоята любов няма да остане постоянна.
— Лудетино! Не се безпокой за това — каза той усмихнато. — Кълна ти се, никога не съм обичал жена така, както обичам теб. Ти си най-очарователното създание на земята. Диханието ти е омайно, от очите ти се излъчва удоволствието на любовта. Когато устните ти се прилепят до моите, побиват ме тръпки на сладка нега.
Произнасяйки тези думи, мизерникът мислеше за госпожа Буланси. И на нея шепнеше някога такива любовни клетви и в края на краищата я погуби. Габриела го притисна силно до гърдите си. И съединени в дълга целувка, те замряха за момент и забравиха за земното си съществувание.
Някой почука на вратата. Появи се слугата.
Габриела се изплаши и се отдръпна, едва поемаща си дъх.
— Какво искаш? — кресна гневно графът.
— Простете, господин графе, че се осмелих да вляза — започна плахо слугата, — но един човек дойде и настоява да говори веднага с вас.
— Как? Посещение в такъв час? — сепна се Естерхази. — Кой е този човек и какво иска?
— Не си казва името — отговори все така изплашен слугата. — Заяви, че ще го каже лично на господин графа. Да го оставя ли да влезе?
— Да дойде…
В действителност Естерхази не се учуди особено на това късно посещение. Неговите шпиони имаха достъп до него по всяко време.
— Да се оттегля ли? — погледна го нацупено Габриела.
— Не, обична моя — погали я майорът, — остани тук, нямам тайни от теб.
Вратата се отвори и един малък, слаб и гърбав човек се появи на прага. Небръснатото му лице беше покрито с дълга черна отвратителна брада.
Естерхази се доближи до него.
— С какво право ме безпокоиш в такова време? — изсъска той остро. — Кажи, какво искаш?
— Нямам, изглежда, честта да бъда познат от вас, господин графе — поклони се лукаво гърбавият. — Вероятно много съм се променил. Някога бях полицейски чиновник в Париж, човек, в състояние да прави малки услуги на господина.