„Париж, 25 февруари 1895 година
Скъпи ми Алфред,
Бях дълбоко засегната, научавайки, че си напуснал остров Ре. Ти, наистина, беше далеч от мен, но все пак можех да те виждам всяка седмица и тия свиждания биваха очаквани с нетърпение. Аз четях в очите ти непоносими страдания и мисълта беше само как да ти ги облекча. Сега имам само една надежда, едно желание, да дойда при теб, да те успокоя и окуража да имаш търпение и чрез любовта си да те накарам поносимо да дочакаш часа на своята реабилитация.
Дните и нощите ми са постоянно заети с мисли за твоето здраве. Не зная нищо за теб и за твоето пристигане.
Денонощно мисля за теб, споделям твоите мъки с голямо безпокойство, чувствайки те така далеко.
Нетърпеливо очаквам по-скоро да бъда при теб и да мога чрез своята близост и любов да намаля болката ти. Поисках от министерството на колониите разрешение да дойда при теб, тъй като законът позволява на жените и децата на заточениците да ги придружат. Не виждам какво възражение би могло да има в това отношение. Ето защо аз очаквам отговора с горещо нетърпение…
Стоях цяла седмица в колибата си поради присъствието на каторжниците, които строяха казармата на войниците пазачи.
Тази нощ ме мъчиха ужасни стомашни болки.
Жегата, тропическите дъждове са вече към края си.
Цял съм в подутини, предизвикани от ухапвания на различни насекоми. Но всичко това е нищо в сравнение с моите морални терзания! Нещо съвършено незначително. Мозъкът ми, сърцето ми страдат непоносимо. Кога ще се разкрие виновникът, кога най-после ще се узнае истината за тази трагична история? Ще доживея ли дотогава? Често пъти се съмнявам, защото цялото ми същество е обзето от отчаяние.
Току-що видях куриера, идващ от Франция. Това ме обнадеждава. Като си помисля, че моята родина, на която посветих всичките си сили, целия си ум, може да ме счита за негодяй… О, не, подобно страдание е много тежко за човека…
16 юли 1895 година
Горещините стават непоносими. Част от острова е напълно открита и пустинна.
Какво ли правят сега жена ми и Андре?
20 юли 1895 година
Дните преминават монотонно в нетърпеливо очакване на по-добро време. Сега най-силно чувствам самотата си.
Вечерта валя проливен тропически дъжд, а мен ме обземат тръпки.
ДНЕВНИК И ПИСМА
Имам писма от моето семейство. Все още няма нищо радостно. От писмата проличава страдание, от което цялото ми същество е дълбоко разтърсено. Ето защо отправям следното писмо до председателя на републиката.
„Обвинен и впоследствие осъден въз основа на съмнително писмо за най-ужасното престъпление, каквото един войник може да извърши, аз декларирах и декларирам, че не съм писал писмото, за което бях обвинен и че не съм извършил никога нищо против Франция.
Не искам никаква прошка, нито някакви облаги или морални снизхождения. Искам да се хвърли пълна светлина над тази машинация, чиято жертва е цялото ми семейство и самият аз.
Пиша и на Херманса да действа енергично и решително, защото това страдание ще свърши с повалянето на всички ни преждевременно в гроба.
Казват ми, че съм мислил много повече за чуждите страдания, отколкото за своите собствени. Действително е така, защото ако бях сам на света, ако мислех само за себе си, отдавна гробът ми да е буренясал.
Онова, което ми дава сили, е мисълта за близките ми. Да умра не е страшно. Но преди да умра искам да зная, че името ми е измито от това петно, което лепнаха върху него.“
„Париж, 12 август 1895 година
… Нямам търпение да дочакам пощата, за да ти пиша. Чувствам нужда да поговоря с теб, макар и писмено, за да се приближа някак си до твоята прекрасна душа, подложена на такива изпитания, да почерпя от теб нови сили и кураж.
Най-после получих твоите писма, които прочитам и препрочитам с неугасима жажда…
„Париж, 18 август 1895 година
…Когато искам да намаля нервността на очакването, когато искам да смекча треската на нетърпеливостта си, идвам при теб да почерпя спокойствие и нови сили.