Онова, което още повече ме опечалява, е мисълта, че си сам и си далеко от всички ония, които обичаш и които те обичат. Ти си жертва на едно ужасно очакване, ти измъчваш духа си и твоето болно сърце, твоята чиста съвест не могат да повярват в такава подлост и клевета…
Куриерът от Каена пристигна, но няма никакви писма за мен.
Вярвам, че почти е невъзможно да си представи човек колко страшно е разочарованието, което добиваш, след като си очаквал цял месец с голямо нетърпение новините от своите близки и в края на краищата не си получил нищо.
Но в продължение на цяла година толкова болки засегнаха сърцето ми, че не съм вече в състояние да броя сърдечните си рани.
Дните ми изглеждат ужасно дълги. Падат първите дъждове. Истинският виновник още не е открит. Принуден съм да пазя колибата си. Няма нищо за четене. Книгите, за които ми се съобщаваше в писмото от месец август, още не са пристигнали.
Най-после получих дългоочакваната поща. Нищо ново и радостно около положението ми. Силите ми с всеки нов ден отпадат. Това е непрекъсната борба, за да мога да устоя на тази дълбока изолация, на това вечно мълчание при климат, който убива всяка енергия.
„Париж, 5 септември 1895 година
…Колко дълги и отегчителни часове, колко ужасни дни преживях. Нека се надяваме, че прекарахме най-тежката част на нашето изпитание, преминахме през най-големите безпокойства, намерихме сили да изтърпим едни от най-жестоките изпитания. Господ, който ни изправи пред тях, ще ни даде и воля да изпълним докрай дълга си.
Разбирам твоите страдания и напълно ги споделям. Подобно на теб и аз преживявам страшни моменти, в които губя търпение, толкова безкрайно ми се вижда времето на очакване. Но тогава си спомням за теб, за прекрасния пример на кураж и воля, който ни вдъхваш, и намирам отново сили за своята любов…
„Париж, 25 септември 1895 година
Това е последното ми писмо, което ти пиша, преди да изпратя пощата за теб. Дано те да те заварят в добро здравословно състояние. Не мога да дойда при теб, защото не ми е дадено още разрешение. За мен това очакване е вече жестоко и необяснимо и същевременно ново разочарование, прибавено към толкова други…
Не искам да говоря за всекидневните дреболии, защото ги ненавиждам. Достатъчно е да поискам и най-незначителна работа за най-нищожни неща от началника на охраната, за да видя моментално отхвърляне на искането ми. Ето защо никога не повтарям молбите си, предпочитам да се лиша от каквото и да било, за да не се унижавам пред никого.
Но се опасявам, че здравият ми разсъдък ще откаже в края на краищата да ме слуша пред непрекъснатите страдания.
Не съм получавал поща от месец октомври. Денят е мрачен, дъждът непрестанен, мозъкът гори, сърцето болезнено се свива.
Небето е тъмно като мастило, наоколо ми — мрачно. Истински мъртъв ден, ден за погребение.
Колко често ми идва наум този възглас на Шопенхауер, който при вида на човешките неправди се провикна: „Ако Господ е създал този свят, аз не бих желал да съм Бог!“
Куриерът, струва ми се, че пристигна, но не ми донесе писма. Какви болки…
Движа се цял ден, докато се уморя напълно, за да мога да разсея мислите си и да успокоя нервната си система.
Поисках да направя една баня според препоръката на лекаря. Но началникът на стражата не благоволява още да ми разреши.
Пак нямам никакви вести от моите близки. Гробно мълчание. Каква ужасна нощ прекарах! Непрекъснатите крачки на постовите войници през нощта, светлините, които постоянно се мяркат, подхранват моите най-лоши сънища.
Кръвта обагря кожата ми, треската ме разсипва. Кога ще дойде краят на тази верига от страдания?
Нервите ми ме карат да страдам ужасно. Просто ме е страх да си легна. Това непрекъснато гробно мълчание, без всякакви вести, вече цели три месеца.
Каква ужасна нощ! Странни, кошмарни сънища, последвани от изобилни изпотявания. Посрещам Новата година отвратително.
Видях да пристига в първите часове на утрото параходът от Каена. От тази заран съм необикновено неспокоен. Всеки миг се питам дали няма най-после да получа новини от своите близки…