— Ще играя тази комедия, докато Павловна е щастлива.
20.
Часът бе дванадесет. Последните гости бяха напуснали двореца на княз Григорий Мирович. Граф Естерхази пожела лека нощ на красивата си годеница.
— Тази е последната нощ, която ни дели — прошепна графът на Павловна. — От утре ще бъдем винаги заедно!
Студени тръпки побиха тялото на младото момиче. Тя погледна графа и каза:
— Да, утре всичко ще бъде друго…
Черният майор се усмихна щастлив и си отиде. Той бе постигнал целта си. Още един ден и половин нощ и красивото, невинно същество щеше да му принадлежи! На него — със сърце и душа!
Павловна целуна още веднъж баща си, пожела му лека нощ, отиде в спалнята и легна облечена на леглото си. Закри обляното си в сълзи лице с възглавницата. Девойката плачеше, младото й тяло се превиваше от болки, сърцето й се свиваше от скръб.
— Павловна, Боже мой, Павловна!
Тези думи бяха изречени от Ева Рихтер, която тихо и незабелязано влезе в стаята.
Младата княгиня с мъка се вдигна от леглото и с очи, пълни със сълзи изгледа приятелката си.
— Мила Павловна, ела на себе си — замоли я Ева. — Нали самата ти ми каза, че трябва непременно да се венчаеш за граф Естерхази.
— Да, това трябва да стане — отвърна младата годеница сериозно, — утре ще се венчаем. Дадох обещание на граф Естерхази, че ще му стана жена и трябва да удържа на думата си.
Очите на девойката блестяха. Тя стана, отиде до прозореца и погледна улицата. Пред вратата на двореца стоеше човек — просяк навярно, защото беше облечен в скъсани дрехи.
— Трябва да е гладен, нещастният! — каза Павловна със съчувствие.
Девойката извади от джоба си една златна монета, зави я в хартия и я хвърли в краката на просяка.
— Той взе дарението, изгледа го учудено, кимна в знак на благодарност с побелялата си глава и сложи монетата в джоба си. После отиде на отсрещната страна и се подпря на бастуна си.
Павловна затвори прозореца и се върна при Ева.
— Няма ли да си лягаш? — попита Ева приятелката си. — Да те съблека ли?
Павловна поклати отрицателно глава. Тя започна сама да се съблича и постави скъпата брошка, която Естерхази й подари на малката масичка, която се намираше до леглото й.
Неочаквано момичето престана да се съблича.
— Ева — каза тя с разтреперан глас, — изпълни ли моето желание?
— Да, мила приятелко, пак попитах за господин барон Фон Пикардин.
— Какво узна? — каза княгинята и лицето й се зачерви като божур, а тялото й потръпна.
— Нищо повече от това, което знаеш: след онази нощ, когато баронът е избягал от къщата си, не се е връщал повече. На следния ден дойдоха двама мъже в двореца му, показаха подписано от господин Пикардин пълномощно и взеха всички намерени в стаите книжа и писма. После дадоха заплатата на стария слуга Жан за една година, като му казаха, че баронът е заминал за дълго и дворецът ще бъде затворен до ново нареждане от него.
— Отпътувал ли е? — извика Павловна. — Разбирам! Зная закъде е отпътувал Емил. Утре и аз ще го последвам. Мястото където ще се намерим е прелестно, там няма нито лъжа, нито измама и човешка сила, която може да ни раздели.
Като чу тези думи, Ева пребледня.
— Павловна — каза тя, — Павловна, какво си намислила?
— Ще сторя онова, което трябва да стане! — прошепна бледата девойка.
После заплака и оброни глава на Евините гърди. Девойката прегърна другарката си и несвързано каза:
— Ева, мила и любезна приятелко, мислиш ли, че ще бъда толкова предана на черния майор, колкото трябва да бъде жената, която завежда мъжа у дома си?
Бедната се отвращаваше от него. Ева разтреперана погледна към земята.
— Мога ли да преживея — продължи красивото момиче, зачервено от срам — мига, в който този мъж, на когото с отвращение подавам ръката си, ще ме прегърне и сатанинските му желания ще погубят моята невинност? Да, Ева, жена, която подарява сърцето на любимия си, както аз подарих моето на Емил фон Пикардин, и която се отдава на друг, такава жена е за презрение и ти няма да искаш, мила Ева, аз сама да се ненавиждам!…
— Разбира се, че не, Павловна.
— Помогни ми, трябва да се избавя от този позор! Павловна притегли Ева към себе си.
— Когато бях при тебе, преди няколко дена, ти ми показа едно шишенце, пълно с някаква течност.
— Морфин — промълви Ева уплашено.
— Да, морфин беше. Докторът ти е предписал това лекарство за болните ти нерви и ти е поръчал да не вземаш повече от осемдесет капки на ден, тъй като, ако се вземе в по-голяма доза, човек може да се отрови.
— Да, това ми каза лекарят, но какво искаш от мен?