И сърцето ми бие до пръсване при това продължително очакване.
Най-после получих дългоочакваните писма от октомври и ноември. Все още нищо радостно. Истината все още не е излязла наяве.
Но какви неимоверни болки съм нанесъл на Херманса с моите последни писма, как измъчвам душата й с моето нетърпение…
„Париж, 25 октомври 1895 година
…Чета и препрочитам единственото писмо, което получих от теб. Много е малко, но все пак се чувствам щастлива, че притежавам този малък отзвук от твоята скъпа личност. Не се и съмнявам, че ти често пъти мислено разговаряш с мен, колкото и тежко да ти е да ми пишеш…
„Париж, 25 ноември 1895 година
…Утре заран ще трябва да предам писмата си, за да могат да тръгнат с парахода. Не съм в състояние да изразя онова, което чувствам към теб, чувството ми е по-голямо, за да може да се опише. Но ми се струва, че съм само частица от предишната жена. Душата ми, сърцето ми са там, в далечните острови, близо до теб. Мисълта ми денонощно е при теб. Това ми дава сили и подкрепа в трудните дни…
И дните, и нощите преминават ужасно монотонно. През деня очаквам нетърпеливо нощта, с надежда, че ще мога да намеря отмора в съня. През нощта очаквам със същото нетърпение деня, надявайки се да уталожа нервите си чрез малко физическа работа.
Четейки и препрочитайки всички последни писма, аз разбрах какъв голям удар би било моето изчезване за милите ми близки. Моят дълг е да устоявам до последното си дихание.
Председателят на републиката отговори на моята молба, че е отхвърлена без коментар.
Най-после получих доста солиден пакет с книги, които пристигнаха след дълги месеци на очакване.
По този начин успявам да фиксирам мисълта за известно време и да намеря отмора. Но, за съжаление, не мога да чета дълго време, така се чувствам сломен.
Получих само моята кореспонденция. Още нищо успокоително. Трябва, види се, още дълго време да се въоръжим с търпение.
„Париж, 9 декември 1895 година
…Както всеки път, твоите писма, очаквани с такова нетърпение, предизвикаха голямо вълнение, един лъч щастие, единствен момент на радост, който имам през нескончаемите месеци, сред тези дълги и тежки дни. Когато прочитам твоите писма, така изпълнени с воля и енергия, сякаш чувствам как цялото ми същество вибрира в теб. Моралната активност поддържа моите сили и ми се струва, че те се удвояват чрез силата на твоята воля…
„Париж, 19 декември 1895 година
… Миналата година на тази дата се надявах, че сме към края на нашите изпитания. Вложихме всичката си вяра в правосъдието. Грозната грешка, която беше извършена, ни изпълни с противоречиви чувства и ни слиса. Цяла година изтече в непосилни страдания…
„Париж, 25 декември 1895 година
…Не мога да се въздържа да не ти се обадя повторно преди заминаването на пощата. Нещата са си същите, както и преди. Обстоятелството, че говоря мислено с теб, ме приближава до теб поне за късо време, а това ме успокоява…
Няма вече нищо за четене. Дните и нощите са еднакви. Не отварям устата си, не искам вече нищо.
Желал бих да доживея до деня, когато ще открият истинския престъпник, за да мога да разкажа на всеослушание за болките и страданията, на които съм подложен.
Пощата, идваща от Каена, пристигна тая заран в девет часа. Но писма няма. Каква ужасна мъка, която често се повтаря!
Най-после получих пощата. Но все още няма нищо ново!
„Скъпи ми братко,
Както казваш в писмото си от 20 ноември, цялата ми воля, всичките ми мисли са насочени към една-единствена цел — да разкрия истината и ще успея в това.
Истината е известна, хвърли се пълна светлина. Освен че трябва да живееш, трябва да напрегнеш всички сили на съществото си, за да можеш да устоиш на всички морални и физически изпитания. Уверен съм, че ти ще успееш…
Невъзможно е да спя. Главата ужасно ми тежи вследствие на непоносимото физическо и интелектуално бездействие.
Книгите, които Херманса ми съобщи, че е изпратила, не съм още получил. От друга страна, мозъкът ми е така изморен и разтърсен, че с мъка чета дълго време. Въпреки това, моментите, в които мога да се освободя от мислите си, ме облекчават отчасти.