Ето вече много време мина, откакто не съм прибавял нищо към дневника си.
Мислите ми, чувствата ми, скръбта ми са все същите, но ако физическата ми сила с всеки изминат ден, намалява, волята ми за борба остава все тъй твърда и неотклонна.
В последно време не съм получавал писма от жена си.
Най-после получих пощата от май и юни. Все още нищо радостно. Ще се боря с всички сили до последното издихание, защото искам да видя завършека на тази злокобна драма.
Желал бих за всички нас този момент да не закъснее.
„Париж, 10 юни 1896 година
… Пиша ти още силно развълнувана от добрите и скъпи твои писма, които току-що получих. В първия момент, когато виждам любимия ти почерк, когато чета тези редове, които ми носят единствената радост, която получавам след цял мъчителен месец, аз съм тъжна, главата ми не поема нищо и плача с горещи сълзи. После се овладявам, срам ме е да бъда отчаяна, обзема ме срам заради слабостта ми и вземам от твоята твърдост, необходимата енергия, един нов подтик за кураж. Все пак твоите писма ми носят опора и ако вълнението ме отпуска, имам щастието, че мога да чета твоите писма и илюзията, че чувам няколко мига твоя глас…
„Париж, 25 юни 1896 година
…Прибавям още няколко реда към писмата си преди заминаването на пощата. Държа непременно да ти кажа, че съм твърда, че волята ми е непоколебима, че ще живея и ще възвърна честта ти. Моля те и ти да имаш тази абсолютна надежда в бъдещето, онази вяра, която ни кара да приемаме и най-тежките положения, за да можем да предадем на децата си едно неопетнено име…
Снощи получих пощата, но нямаше нито едно писмо от Херманса, в което да не се чувства ужасната мъка и дивото отчаяние, че не може още да ми съобщи за откриването на виновника и за края на нашите мъки.
Студена пот облива челото ми, четейки писмата от членовете на семейството ми, краката ми силно треперят.
Невъзможно е човешките същества да страдат така дълбоко и по толкова незаслужен начин.
Клета моя Херманса! Тежестта на всички тези безименни страдания нека падне върху онези, които така безчовечно измъчиха един невинен и цялото му семейство в деня, когато се хвърли пълна светлина и виновникът бъде демаскиран.
Написах три дълги писма последователно на скъпата ми Херманса, за да й кажа да не се оставя да бъде сломена, да продължава упорито да работи и да апелира към всички будни съвести, защото подобно положение, понасяно дълго време, става прекалено ужасно. Думата е за честта на нашето име. Пред тази цел трябва да замлъкне всичко онова, което се бунтува в нашите сърца, всичко онова, което преобръща с главата надолу нашите духове, всичко онова, което кара горчилката на душите ни да достига до устните.
Не говоря за моите дни и нощи. Всичките си приличат по своите страхотни страдания…
43.
Звънецът на къщата иззвъня. Старата врачка отвори вратата след неколкоминутно очакване. Вещицата от Андора, бабата на Габриела, бе много търсена. И този път както обикновено, посетителката бе млада дама, която застана пред нея. След минута беше въведена в страшната стая, където ставаха предсказанията.
— Слушай — каза дамата, която не беше друга, а самата Павловна, съпругата на барон Пикардин. — Отделиха ме още като дете от майка ми и всичките ми усилия да я открия отново след това, бяха напразни. Кажи ми дали ще успея някога да я намеря?
Бабата наклони глава:
— Надявам се, че духовете, които ми се притичват на помощ, ще ми помогнат да отговоря на този въпрос. Разсипете това кафе тук върху огнището…
Павловна го разсипа. И преди още гадателката да успее да обясни онова, което кафето показва, се чу отново звънецът на вратата.
Старата помоли Павловна да мине в съседната стая, а самата тя отиде да отвори.
Елегантна дама, облечена в черно, влезе.
— Аз съм съпругата на префекта на полицията Ла Бриер — прошепна тя на гадателката. — Чух за твоето изкуство и идвам да го изпитам. От дълги години търся едно скъпо за мен същество… Искам да ти кажа самата истина… думата е за собственото ми дете, което имам от първия си брак и което ми беше отвлечено. Можеш ли да ми кажеш дали ще видя отново детето си, което сега ще е голямо вече, а възможно е и да е венчано?
По сбръчканото лице на бабата премина радостен лъч.