— На една така високопоставена дама каквато е съпругата на префекта на полицията Ла Бриер, не може да се откаже нищо… Останете само за момент в тази стая, докато се подготвя… Възможно е дори да ви покажа образа на тази, която дирите…
— О, само да можеш да го сториш, ще те възнаградя богато — промълви госпожа Ла Бриер. — Но не ми се вярва да може… Трябва да имаш свръхестествени сили…
— Госпожата ще се увери, че не съм лъгала… Не съм шарлатанка и с право заслужавам името, с което се ползвам в цял Париж. Ще видите дъщеря си само след няколко мига…
Тя изчезна в съседната стая, където госпожа Ла Бриер я чу да произнася някакви молитви.
Най-после същата врата се отвори и гадателката се показа отново.
— Влезте, госпожо, готова съм.
Дълбока тъмнина владееше в помещението, в което старата вещица въведе госпожа Ла Бриер. Остави я сред стаята. Бързо хвърли някакъв прах в краката й. Бял дим се надигна и изпълни стаята с тънък подвижен облак. Гадателката се хвърли на пода, трепереща с цялото си тяло, издавайки смътни, непонятни крясъци. Навярно я обхващаха омагьосаните духове.
Изведнъж тя се изправи на колене и протягайки костеливите си ръце, викна с умоляващ глас:
— Милостиви Господи, покажи на тази жена лицето на детето й, което е било отвлечено.
Разнесе се трясък, от който всички стари зидове на къщата затрепераха, после стената, върху която госпожа Ла Бриер беше вперила поглед, изчезна и на нейно място се появи зелено поле.
Върху това поле се появи ясно образът на хубаво момиче.
— Наталка! — извика госпожа Ла Бриер пронизително. — Моята клета Наталка!… Да, ти си, милата, но да не беше само видение, а да беше от плът и кръв. Ако можех да те притисна до гърдите си!
Образът изведнъж се оживи!
— Мамо! — извика звучен глас. — Аз съм твоята Наталка!
И преди още гадателката да успее да я спре, Павловна се хвърли в прегръдките на майка си. Сълзи течаха от очите им и няколко минути не можаха да си кажат нито дума.
— Не исках това — замърмори гадателката, — но в края на краищата трябва да бъда разумна, за да не се издам. Все пак ще ми се отплатят добре, защото помогнах да се видят отново…
Госпожа Ла Бриер припадна в прегръдките на дъщеря си. Павловна я вдигна и я сложи върху канапето. После коленичи до нея. Зацелува белите ръце на майка си и ги обля в сълзи.
— Най-после те намерих! — прошепна тя. — Най-после, обична ми майко. Занапред няма да има сила, която да ни раздели… Ти си моя и аз всецяло твоя. О, какво щастие, че мога да целувам най-после ръцете на майка си!
— Пак ще ни разделят — отговори госпожа Ла Бриер, идвайки на себе си. — Няма да ни оставят да живеем една до друга.
— За кого говориш, майко.
— За него — отговори нещастната жена, — злокобата на живота ми.
— За втория си мъж ли?
— Да. Префекта на полицията!
— Не се плаши от него, мамо! — изрече Павловна смело. — Сега имам вече кой да ме брани от неговата тирания. Аз съм омъжена и моят съпруг е най-добрият човек на света! Моят мъж, Емил фон Пикардин, ще се погрижи всички интриги на префекта да се осуетят.
— О, ти не познаваш този проклет човек — отвърна нещастната майка. — Той е способен на всичко, дори и на престъпление! Ах, Боже, какво е това? — добави тя в следния миг. — Някой тропа на вратата?… Опитва се да я разбие… Чуваш ли какъв страшен глас се чува?… Това е той… Той ме е проследил… Ще ни изненада!
Гадателката също изтръпна.
Някой грубо блъскаше на вратата и тъй като никой не отваряше, чу се заповед да я разбият.
— Трябва да узная защо е дошла в тази къща. Трябва да науча тайните й пътища!
Преди гадателката да успее да се скрие, на прага се появи префектът на полицията. Той носеше дълго манто и шапката му беше дълбоко нахлупена над очите, които светнаха от гняв, щом съзря жена си на канапето в прегръдките на дъщерята.
— Тук ли те намирам — кресна той, — в обществото на тази жена, която някога се беше изпречила на пътя ми?
— Тя е моето дете… дъщеря ми — отговори бледата жена, заставайки пред Павловна.
— Дъщеря ти — викна префектът на полицията. — Родила си я в незаконен брак, а? Тя е твоят позор и срам за моето име. Баща й бе прочутият руски бандит Мирович, който сега е заточен на Дяволския остров за фалшификации.
— Действително, дъщеря ми е дете на един разбойник — отвърна Екатерина смело. — Но трябва да ти призная в този момент, че аз обичах този разбойник и че се гордея с детето си тъкмо за това, че тя е дъщеря на разбойник.
— Смееш да ми кажеш това на мен — разгневи се Ла Бриер. — Може би ще пожелаеш да обявиш на всеослушание, че си ме излъгала, че твоята нежност и хубост са били привидни, че се омъжи за мен, защото си се надявала, че мога да стана баща на детето ти, плод на младежки грях?