От 6 септември сложиха двойна нощна врата и тази мъка продължи близо два месеца. Две железа във форма на подкова бяха прикрепени към края на кревата с вътрешната им част. През тези две железни окови минаваше телена мрежа с две прикрепени вериги. На единия край висеше желязна топка, а на другия край — катинар. Когато краката ми биваха оковани в тези две вериги, нямах възможност да помръдна, прикрепен здраво към леглото. Терзанието беше непоносимо, особено през дългите знойни нощи. В късо време веригите ми израниха глезените.
Колибата ми бе заградена с ограда, висока 2,60 метра на разстояние не по-голямо от 1,50 метра от къщата. Тази ограда прикриваше напълно малките прозорчета на колибата ми, които се намираха едва на метър от земята, така че бях лишен от въздух, както и от достатъчно светлина. След първия стобор следваше втори почти на същата височина, зад който не се виждаше нищо. Във вътрешността се образуваше нещо като двор. След близо тримесечен затвор получих правото да се движа през деня под палещото слънце винаги придружаван от пазач.
От 4 септември 1896 година ми бе забранено да гледам морето. Задушавах се в колибата лишен от въздух и светлина.
През една от тези дълги и мъчителни нощи, прикован към леглото си, аз потърсих пътеводната звезда на небосклона. Тя ми повеляваше: «Днес по-малко от всеки друг път ти имаш право да дезертираш, по-малко от всеки друг път имаш правото да почувстваш, дори за миг, че твоят живот е мизерен и печален. Каквито и да са страданията, на които си подложен, трябва да вървиш изправен и горд. Докато бъдеш захвърлен в гроба, трябва да останеш гордо изправен пред своите палачи.»
От този момент взех решението да се боря с по-голяма енергия от всеки друг път.
В периода, който последва след месец септември до август на 1897 година, надзорът с всеки изминат ден ставаше по-суров. Числото на пазачите отначало беше пет души. После беше увеличен на шест, а по-късно на десет души. Този брой по-късно отново беше увеличен. От месец септември същата година пратките за мене бяха преустановени. Наистина, бях уведомен, че всяко тримесечие ми се разрешава да правя поръчка за двадесет книги, които ще бъдат купувани за моя сметка. Направих първата си поръчка и ги получих едва след няколко месеца. Втората закъсня още повече, а на третата не получих дори отговор.
Най-разнообразни животинки пъплеха из моята стая, особено през дъждовните периоди. Мравките по всяко време не ми даваха мира и трябваше да изолирам масата си, потапяйки краката й в стари тенекиени кутии с газ.
Ухапването на паяк причиняваше отровна пъпка. По тези места той има тяло на рак, дебел е колкото ръката на човек. Убих голямо количество, но те проникваха в стаята ми през пространството между покрива и зида.
Почти съм отчаян…“
45.
За да може по-добре да се разбере ходът на събитията до пълното доказване невинността на Алфред Драйфус, необходимо е да се върнем за момент към интереса, възбуден не само във Франция, но и в целия свят от това сензационно дело.
В предхождащите глави се опитвахме да опишем всичко онова, което направиха семейството и приятелите на невинно заточения, за да го спасят, както и всички машинации на неговите врагове, начело с Естерхази и Пати дьо Клам.
Своевременно показахме възхитителната роля, която игра в тази афера великият писател Емил Зола, полковник Пикар и други предани приятели на каузата на справедливостта.
Първият, който обяви пред света грешката, която бе извършена, като се осъди един невинен човек, беше ученият Бернар Лазар. Неговата брошура по този случай падна като гръм от ясно небе. Изведнъж тази афера доби неподозирани дотогава размери. Официалните власти бяха принудени да защитават присъдата на военния съд и косвено офицерите, които дадоха ход на тази гнусна клевета. Честно мислещите хора се присъединиха към призива на Бернар Лазар.
Събитията не закъсняха. Занизаха се интерпелации в парламента, изпращането на полковник Пикар в Тунис, създаването на фалшив документ от полковник Анри, за да възпрепятства ревизирането на процеса Драйфус. Пати дьо Клам даде на Естерхази един секретен препис от делото на Драйфус. Кампанията на пресата, извикването на Естерхази пред анкетна комисия, всичко това преобрази тази афера в страстна политическа борба.
Военното министерство, поддържано от реакционната преса, продължаваше да твърди, че Драйфус е бил законно осъден. Но работите не закъсняха да вземат сензационен обрат. Клерикалите пръснаха слуха, който за нещастие намери отзвук, че тези, които обявяват невинността на Драйфус и се борят за освобождаването му, са подкупени от „Израилтянския съюз“.