— Дай ми това шише, Ева! Нека то ме избави утре от срама и мъките да бъда жена на човек, когото не обичам. Не, не се плаши, ти ще направиш по този начин едно добро. С твоя морфин аз ще умра спокойно. Ако ли пък ми откажеш, Ева, кой може да ми попречи да скоча от покрива на нашата къща или да се хвърля в реката…
— Това е ужасно — погледна Ева замислено приятелката си. — Бедната Павловна, ако обмислиш по-добре положението, в което се намираш — продължи тя, — не бих казала, че ще сгрешиш, ако изпълниш плана си. И аз също по-скоро бих умряла, отколкото да стана жена на черния майор. Добре, ще ти дам шишенцето и е по-добре да умреш от тази смърт, защото не причинява никакви болки, отколкото от друга смърт.
— Колко съм ти благодарна, Ева. Иди и ми донеси шишенцето от стаята си!
— Още сега? — Ева се стресна.
— Искам да имам в ръцете си средство, с което ще мога да спася честта си — каза младата жена, — но ти се заклевам, че чак когато свещеникът ни венчае с Естерхази, тогава ще опитам действието на отровата. Забравила ли си, че не мога да умра, преди да изпълня обещанието, което дадох на графа?
— Ще донеса отровата, ще се върна след няколко минути.
Младата немкиня отиде в стаята си, която се намираше на края на коридора. Тя запали лампата и взе от умивалника едно шишенце пълно с бяла течност. На етикета на шишенцето имаше череп, което показваше, че е отрова. Ева погледна за миг бялата течност, която можеше много скоро да избави човека от всички мъки и грижи на този свят и въздъхна:
— Не е ли по-добре да изпия аз отровата — каза си тя, — защото моят баща е престъпник, а майка ми е улична жена. Аз съм без подслон и съм изложена на произвола на един дявол в човешки образ. Това е черният майор. Изглежда, че бог ме е набелязал да изпълня голяма и свята длъжност. Трябва да избавя това нещастно момиче от самоубийство. Момичето отвори шишето и го изсипа в кофата до умивалника. После напълни шишето с чиста вода, затвори го и се върна при Павловна.
Младата княгиня спокойно взе шишето. Тя се вгледа в черепа, който беше нарисуван на етикета.
— Ти си това, в което трябва да се превърне и най-хубавото лице, щом премине съня на земния живот. Смъртта разрушава само тялото,, тя няма власт над душата, която отлита на небето.
Княгинята целуна Ева и щом остана сама, угаси лампата и си легна. Тя дълго време не можа да заспи, а когато заспа ужасни сънища затерзаха невинната й душа. Тя видя онази брилянтна брошка, която й подари Естерхази и която бе на масичката до нея. Камъните на брошката изпускаха пламъци. Те ставаха все по-големи и по-големи и най-после обхванаха цялата стая. Една красива, бледа жена изскочи от пламъците. Чертите на лицето й бяха много печални. Тя беше облечена в смъртна дреха и носеше букет от бели рози.
Павловна не можеше да се отърве от това видение. Бледата жена погледна момичето със сълзи на очи.
— Познаваш ли ме, Павловна — прошепна тя. Момичето поклати отрицателно глава.
— Аз съм твоята майка — каза бледата жена кротко.
— Майко, обична моя майко!
Заспалото момиче почувства, че горещи сълзи намокриха лицето му.
— Донесох ти бели рози за твоята сватба! — каза сянката. — Ти знаеш, че хората красят гробовете си с тях, но утре когато ще те занеса в небесното царство, ти ще ги държиш в нежните си ръце.
— Ти ще бъдеш ли при мене, когато се отърва от земните мъки?
— Ще бъда, дете мое. Твоята майка е била винаги до тебе. Не се страхувай от нищо, Павловна, мъките са кратки, но безкрайна е небесната радост.
— Страх ме е, майко, от тъмния гроб, в който ще заровят тялото ми, там е толкова студено, мрачно и самотно, страхувам се, майко, ела и ме целуни!
Жената се усмихна и се приближи до леглото. Бялата, красива сянка протегна ръцете си и Павловна вдигна глава, за да се облегне на гърдите на майка си. Но изведнъж…
Нещо мърдаше под леглото, показа се страшен мъртвешки образ, който се издигаше полека. Това бе глава, която приличаше на мъртвешка. Мършавата ръка на скрития се протегна към тялото на момичето и очите му се впиха в лицето й.
— Майко, майко — извика момичето и потръпна от отвращение, — това е смъртта, тя иска да ме хване, майко, помогни ми! Не мога да издържа погледа й!
Бялата сянка се бе изгубила.
Напразно Павловна викаше любимата си майка. Момичето се стресна, изтри потното си чело и виждайки все още мъртвешката глава, си каза успокоително:
— Страшен и хубав сън. Сънувах и още сънувам, като че още виждам мъртвешкото лице. Преди да си легна, гледах страшния образ върху шишето с отровата, затова и го сънувах.
В същата минута някой хвана момичето за гърдите и я натисна на възглавницата.