Съобщете на капитан Драйфус за това решение и за заминаването на броненосеца «Сфакс».“
Радостта ми беше огромна и неописуема. Най-после се спасявах от мъките, които изживявах от пет години насам, понасящ всичко това заради моите близки, заради самия себе си.
Щастието следваше след ужасите на мъчителните очаквания, зората на правосъдието най-после изгряваше над мен.
След решението на съда аз мисля, че всичко ще се свърши и че не ставаше вече дума за друго освен за едни обикновени формалности.
От собствената си история не знаех нищо. Известно ми беше само онова, което се случи през 1894 година. Бордерото, единственият документ от делото, произнесената присъда от военния съд, страшния екзекутивен парад, бесните викове за смърт на тълпата. Вярвах в лоялността на генерал Боадефр, вярвах в държавния глава и че всички обичат истината и правдата.
Оттогава се спусна непроницаем воал пред очите ми. Няколкото факти, които бях узнал, останаха непонятни за мен.
Узнах за името на Естерхази, фалшификацията на полковник Анри, неговото самоубийство. Нямах с никого другиго служебни връзки освен с героичния полковник Пикар. Величествената борба, която започнаха неколцина велики духове, духове на светлината и истината, всичко това ми беше абсолютно неизвестно. В решението на съда прочетох, че моята невинност е призната и че оставаше само военният съд, пред който бях изправен, да поправи една страшна съдебна грешка.
Същия ден след обяд, на 5 юни, изпратих следната телеграма, адресирана до жена ми:
„Със сърце и душа, принадлежащи на теб и на всички близки, заминавам в петък. Очаквам с неописуема радост върховния момент на щастие да те притисна в обятията си. Хиляди целувки.“
Вечерта пристигна от Каена взвод жандармерия, натоварен да ме охранява до заминаването ми. Видях заминаването на пазачите. Струваше ми се, че сънувам и че излизам от ужасно изпитание. Очаквах с голямо нетърпение броненосеца „Сфакс“. Четвъртък вечерта забелязах да се появява в далечината дим. Скоро се появи военен параход. Обаче времето беше твърде напреднало, за да мога да се кача същата вечер. Благодарение на любезността на кмета на Каена, можах да се сдобия с костюм, шапка, бельо — с една дума, са всичко онова, което ми беше необходимо, за да мога да извърша пътешествието си обратно до Франция.
Заранта на 9 юни в седем часа дойдоха за мен на Дяволския остров с лодката на коменданта на наказателния лагер. Най-после напуснах този проклет остров, където страдах толкова много. „Сфакс“ беше хвърлил котва, но трябваше да почакам два часа, докато бъда приет. Морето беше силно развълнувано и лодката, представляваща просто една черупка, играеше по вълните на Атлантическия океан. Бях болен като всички ония, които бяха на борда.
Към десет часа се получи заповед да се приближа. Качих се на борда на парахода „Сфакс“, където бях приет от втория помощник, който ме въведе в подофицерска кабина, специално подготвена за мен.
Стъклената врата беше охранявана от въоръжен войник. Вечерта разбрах по движението на „Сфакс“, че бяхме вдигнали котва и сме на път. Моят режим на борда на „Сфакс“ беше същият като на офицер под строг арест. Имах по един час сутрин и вечер за разходка по палубата.
На 18 юни пристигнахме на островите Зелени нос, където „Сфакс“ се снабди с въглища и отплавахме във вторник. Параходът беше бавен, със скорост 8–9 възла.
На 30 юни съзряхме френския бряг. След петгодишна мъка и терзания, аз се връщах отново, за да търся истината. Ужасното изпитание най-после свършваше. Мислех, че хората бяха признали грешките си, надявах се, че ще заваря моите близки, а зад тях и приятелите ми, които ме очакват с разтворени обятия и със сълзи на очи.
Същият ден дойде първото разочарование, първото печално и болезнено впечатление.
На тридесетия ден „Сфакс“ спря. Бях информиран, че ще дойде да ме вземе катер, без да ми кажат къде ще стане това. Наистина пристигна парен катер, но той донесе само заповедта да се правят учения в открито море. Слизането на брега беше отложено. Цялата тази предпазливост и мистериозност предизвикаха у мен ужасно впечатление. Имах някакво неясно предчувствие за събитията.
Същият следобед „Сфакс“ продължи пътя си край брега. Към седем часа вечерта броненосецът хвърли отново котва.
В девет часа вечерта ми предадоха, че лодката е готова да ме отведе на парахода, който е дошъл да ме вземе и който не можел да се приближи повече поради лошото време.
Нощта беше тъмна, беше мъгливо и валеше дъжд. Морето се вълнуваше силно, вятърът духаше бясно, а проливният дъжд продължаваше да се сипе като из ведро.