— Не се бойте — каза той. — Аз не бих ви направил нищо, дори и ако знаех, че с това ще спася детето си от нещастието, което връхлетя върху него. Заклех се, че това убийство, което току-що извърших, е последното.
— Ако убиете и мене, ще се узнае — каза Алиса. — Аз съм американска детективка и зная как се постъпва в такива случаи. Преди да дойда във вашата стая, написах на хартия всичко, което видях тази нощ и скътах бележката на тайно и сигурно място, което знае само един мой приятел — парижки търговец.
— Кълна ви се, че не ще ви причиня никакво зло. Руснакът повдигна дясната си ръка и по лицето му се изписа откровеност и разкаяние.
— Сега кажете ми — додаде той тихо, — какво ще сторите с мен?
— Убийството не може да остане ненаказано — отвърна с решителен глас Алиса Тери. — Пролятата кръв вика към небето и този, който е свидетел на такова злодеяние. Ако не го съобщи, става съучастник на убиеца. Вие трябва сам да се явите в полицията.
Мирович наведе глава.
— Съдбата е жестока — каза той, но аз съм доволен. Направете ми една добрина, за която и небето ще ви благослови, защото ще спасите живота на една невинна девойка.
— Какво желаете?
— Дайте ми срок от двадесет и четири часа, за да се венчае дъщеря ми, а след това аз сам ще се явя в полицията.
Сълзи потекоха от очите му и той протегна ръце към американката. Алиса се бореше със себе си.
— Не мога — каза тя, — не мога да позволя да изминат двадесет и четири часа и тогава да съобщя на полицията за станалото, кой ще гарантира, че не ще избягате през това време?
— Кой ще гарантира ли? — извика Мирович и гордо стана, сякаш честта му е въобще неопетнена. — Аз самият, с моя живот, с моето минало, което макар и пълно със злодеяния, изцапано с кръв, не познава какво значи да не устоиш на думата си. Любовта към моето дете ще е гаранция. Мога да ви разкажа цялата история…
— Бихте ли ми се доверили и да откриете цялата истина, отнасяща се до вашето минало? — извика удивената американка.
— Да, самата истина. Вие, госпожице, ще чуете моята история, която ще трогне душата ви — историята на един клетник, когото дяволът е хванал и отвел в ада, в най-мрачния ъгъл на ада. Историята на един загубен човек, който искаше да спаси един ангел в човешки образ, ала не можа. Моят живот има печална и тъжна история.
Князът-фалшификатор Мирович, убиецът и добрият баща отнесе куфара с трупа в един ъгъл и го покри.
После седна на един стол срещу Алиса, наведе глава и се помъчи да събере мислите си, за да разкаже цялото си минало.
22.
— Син съм на полския княз Панин. Името ми не е Григорий Мирович, а княз Михаил Панин. Първите благородници на Полша пирували в замъка на баща ми в деня на моето раждане. Във Варшава камбаните биели и топовете гърмели, когато съм бил кръщаван. Тъй започва моят живот. Кой е могъл да предположи каква съдба ме очаква!
Русия беше отнела свободата на Полша, която не искаше да сведе глава пред руското робство. В душите на поляците се пробуждаше желание да възкресят своето отечество, да го видят свободно. И това желание е било толкова силно, че взе връх над всички други чувства. Преданите полски синове желаеха да освободят милото си отечество и да поставят на полския престол свой крал, в чиито жили да тече полска кръв. Всички други желания изчезнаха пред това най-първо, изконно искане. Пред него помръкна дори и любовта към жените и децата им, страхът от загубването на имота и живота. Тази борба е известна на света и историята я е отбелязала със златни букви.
Щом навърших петнадесет години, започнах да забелязвам, че в замъка става нещо необикновено. Приятелите на баща ми пристигаха и си отиваха, но не така весели и радостни както по-рано. Те дохождаха нощем, но увити с широки наметки и с фалшиви бради. Озъртаха се плахо и влизаха в стаята на баща ми, намираща се на долния етаж на замъка. Но не оставаха в тази стая. Подслушвах на вратата и нищо не чувах. Къде ли изчезваха? Стаята на баща ми имаше само една врата, пред която аз стоях, а прозорците й гледаха към градината, но и там не се виждаше никой. Явно баща ми е имал някакъв скрит изход. Знаете, госпожице, на петнадесет години човек е много любопитен. Това детско любопитство стана причина да узная тайната.
Един ден привечер се бях скрил под голямото канапе, намиращо се в стаята на баща ми. Не мина час и аз узнах откъде минаваха баща ми и неговите приятели. Зад големия портрет на дядо ми имаше тайна врата. През нея излизаха маскираните хора. Но къде отиваха? Исках и това да узная. Щом мъжете изчезнаха през тайната врата, аз излязох изпод канапето. С развълнувано сърце почнах да слизам надолу но стълбата все по-дълбоко и по-дълбоко в зимника и най-после до мен достигнаха мъжки гласове. Уверих се, че съм близо до целта. Когато се намерих в зимника, скрих се зад голяма бъчва, откъдето можах да видя и да чуя всичко.