Той беше блед като мъртвец, обаче тялото му не трепна. Застана гордо, с вдигната глава и наблюдаваше множеството. Когато забеляза майка ми и мене, той разтвори ръцете си и веригите задрънчаха. Струваше ми се, че искаше да ни прегърне още веднъж. Най-после извика със Силен глас:
— Синко, отмъсти за баща си! Да живее Полша, долу руските тирани!
Палачите хванаха баща ми и го привързаха към стълбата. Брадвата блесна във въздуха и кръвта на княз Панин бликна, главата му се търколи на пясъка. Аз видях, госпожице, как течеше кръвта на баща ми и се заклех, че ще отмъстя.
Конфискуваха имота ни, а държавата присвои владенията ни. Оставиха ни само една полусрутена ловджийска къщичка в гората, на двадесет мили от Варшава. Седем години преживяхме в това усамотение. През зимата бяхме почти погребани в снега и чувахме само виенето на гладните вълци и граченето на гаргите. Лятото, когато всичко се раззеленяваше и цъфтеше, възкресяваше радостта в нашите сърца. Тогава бродехме щастливи из обширната зелена гора.
Зиме и лете ходех на лов. Ловът беше станал мой занаят. Толкова близка ми беше станала гората, че познавах всяка пътека, всяка пещера, всеки хълм и всяка долина в нея. Станах най-добрия стрелец, най-смелия ездач и най-храбрия ловец. Вълците се страхуваха от мене и не смееха да ме нападнат. При това не занемарявах и образованието си. Позволиха ни да вземем част от библиотеката на баща ми и чрез тези книги получих образованието си.
Аз не забравях, госпожице, неговия завет! Един гигантски дъб се намираше до хижата ни и аз изрязах дълбоко с ножа си в кората му името на Салтиков. Ходех всеки ден при дъба и изрязвах по един кръст в кората му. Дъбът беше целия изпъстрен с кръстове и за седем години изсъхна.
Един ден почина майка ми. Изкопах гроб в гората и я зарових там. Луната осветяваше тъжната ми работа, а славеите скръбно пееха. Милите птичета знаеха, че заравям скъпата си майка и й пееха надгробна песен. Дълго се молих над гроба и изрязах последния кръст на дъба.
Заключих къщата, метнах торбата на рамо, набавих две въжета, нож и двуцевна пушка и тръгнах за Варшава.
На третия ден се върнах в гората, обаче вече не бях сам. В моята торба се намираше губернаторът Иван Салтиков. Издебнах го, когато се разхождаше на кон със своя адютант извън града. Аз се скрих в една яма и ги изчаках. Те се приближиха до мене. Адютантът се наведе и падна мъртъв на земята, а на червенокосия Салтиков застрелях само бялата кобила, която яздеше.
Преди да разбере какво става, аз го пребих, вързах го добре и го пъхнах в чувала. После се качих на коня и се върнах в гората. Почаках там, докато стане тъмно, и тогава отвлякох разтреперания страхливец към една рътлина. Знаех много добре, че там бе скривалището на вълците.
Кръвожадните очи на гладните животни светеха в тъмната долина.
— Салтиков, виждаш ли там долу вълците? — запитах разтреперания губернатор.
Силен писък изскочи от гърдите му. Като подушиха жертвата, зверовете завиха страшно.
— Тези вълци там в долината — казах аз на Салтиков и го хванах за гърдите, — тези кръвожадни вълци ще отмъстят за баща ми. Те ще разкъсат разтрепераното ти сърце, жестоко и безчовечно сърце, което никога не е чуло молбата на някой поляк.
— Милост, милост, остави ме да живея — плачеше страхливецът Салтиков. Вместо отговор му ударих една плесница, после го издигнах и една минута го държах над страшната пропаст.
Вълците като луди скачаха и се мъчеха да достигнат краката му с острите си зъби.
— Иди в ада, нещастнико — извиках на губернатора и го пуснах в пропастта.
Тялото му се завъртя и падна сред гладните зверове.
Разкаях се после, госпожице, че избрах такава лека смърт за тиранина. Убиецът на баща ми загина бързо.
За няколко секунди вълците го разкъсаха на парчета. Свирепите животни искаха още човешко месо. Червенокосият Салтиков беше за тях само малка закуска, която възбуди още повече апетита им. Те искаха да изядат и мене, но не успяха да ме хванат. Моите крака бяха леки и силни и затова не ме настигнаха.
Бяха ме видели вече във Варшава и на другия ден и децата знаеха, че съм отвлякъл в гората граф Иван Салтиков. Поляците тържествуваха, защото се отърваха от тиранина и кръвопиеца, а руснаците се страхуваха и злобееха.
Руското правителство ме провъзгласи за лишен от покровителството на закона и обеща голяма награда за главата ми. Ала никой не успя да ме хване. На следния ден четири полка пехота се> отправи за гората, заобиколиха я от всички страни и я претърсиха, ала княз Михаил Панин не намериха.
Още преди да дойде войската, аз запалих къщичката и избягах в пещерите в недостъпните височини. Всяка нощ излизах оттам и по тайни пътеки отивах в близките села. Селяните ме боготворяха, те ме смятаха за герой и техен избавител от тиранина и кръвопиеца Салтиков. Селският народ ме посрещаше с възторг и ме гощаваше богато. Жени, моми и деца ми целуваха ръцете и краката, а мъжете и юношите възпяваха юнашкия ми подвиг.