— Михаиле, моята съдба е в твоите ръце — каза Катерина, — и аз съм уверена, че ще спазиш клетвата си и ще те видя пак.
— В Петербург — извиках аз, — но вече като друг човек!
После я целунах и изтичах в гората. Прекарах до гроба на майка си цели два дни и сълзите ми намокриха пръстта. След четиринадесет дни избягах скришом от момчетата си и с големи трудности се озовах в Петербург.
Първото нещо, което узнах при един таен разговор с Катерина, беше, че тя ще става майка. Зарадвахме се и двамата и заживяхме с надеждата, че баронът ще даде съгласието си да се венчаем и ще можем да направим от детето си добър човек. Подпомогнат от мои приятели — високопоставени лица, аз успях до известна степен да оправя положението си. Промених името си и успях да получа документ за казашки хетман.
Месеците се нижеха един след друг и ние с Катерина се виждахме често. Дойде време, когато нейното положение не можеше повече да се крие.
Срещнах в Петербург един свещеник, някогашен приятел на баща ми, заемащ висока длъжност в Синода. Поверих му тайната и една нощ той ни венча. Бракът се сключи при всички изисквания на закона и Катерина стана пред Бога моя съпруга, а пред хората — княгиня Панина.
На следния ден отидох при баща й.
Баронът ме прие любезно — явяването ми като влиятелна личност го направи по-мек, но когато му разказах за по-раншния си живот — тогава погледът му стана мрачен.
— Вие, значи, сте измамили детето ми — каза той тихо. — Или сте го изнасилили, когато е било във вашата разбойническа пещера. Не мога никога да повярвам, че моята любима дъщеря, която дотогава не е поглеждала мъж, сама ви се е отдала. Не, в това никога не бихте могли да ме убедите.
— Извикайте дъщеря си — отвърнах аз, — и ако тя каже, че съм я измамил — тогава затворете ме в най-дълбокия зимник на вашата къща и отрежете дясната ми ръка.
След няколко минути Катерина стоеше пред баща си.
Тя се хвърли в краката му и каза, че ме обича и че ще ме обича до гроб. Ням, блед, с треперещи устни баронът я слушаше.
— Пожертва за своя любим и честта си? — я попита той тихо, след като тя свърши.
— Дадох на мъжа си това, което му принадлежи.
— На мъжа си ли?
— Да, тате, ние се венчахме, ние сме мъж и жена.
— Тъй ли? — попита той. — В такъв случай трябва да обмисля как да постъпя. Княз Михаил Панин, посетете ме довечера. Ще ви очаквам в осем часа.
Стори ми се, че в думите на барона имаше горчива ирония. Ала исках да вярвам, че се лъжа. Отправих нежен поглед към Катерина, направих учтив поклон към баща й и излязох от двореца. С нетърпение чаках уречения час.
Току-що пристигнах в двореца и един стар слуга ме отведе в стая, чиито стени бяха покрити с шити завеси.
Щом влязох, барон Острау стана от писалището, на което горяха шест свещи.
— Наистина ли искате за жена дъщеря ми? — попита гой, обръщайки се към мен.
— Не мога да искам това, което вече притежавам. Дойдох да моля за вашето благословие.
— Вашата сватба е станала толкова безшумно, че ми се иска да ви устроя малко тържество — каза старият барон с презрителна усмивка. — Ето и гостите!
Завесите се вдигнаха. Двадесет казаци, въоръжени от глава до пети, се нахвърлиха върху мене и ме повалиха на пода. Нищо не можах да направя, защото нямах никакво оръжие в себе си, а и никога не можех да помисля, че бащата на любимата ми Катерина може да ме нападне тъй подло.
Казаците ме вързаха и ме отведоха в двора, където чакаше кола. Закараха ме в запустяла къща край Петербург и ме затвориха във влажния зимник. Сваляха оковите ми само когато се хранех, но ме наблюдаваха двадесетина казаци и всяко мое движение се следеше.
Вече не желаех да ям и исках да умра от глад, но мисълта за Катерина ме крепеше — заради нея и детето си трябваше да живея.
Най-сетне през една тъмна нощ ме изведоха от тъмницата. Няколко казаци ме отведоха на първия етаж в изящно подредена къща. В стаята имаше легло, а на копринените постелки лежеше бледа красива жена и въпреки че лицето й бе маскирано, аз веднага познах моята Катерина. Тя държеше в ръцете си новородено дете — моето дете.
Една жена, навярно акушерка, стоеше до леглото. Ала жестокият й баща, барон Фон Острау, след като достатъчно се наслади на мъките ми, каза, че жена ми е родила момиченце, което ще се нарича Наталка. После се чу удряне на звънец и вратата се отвори. Влезе един окъсан, отвратителен човек. Жестокият баща му подаде детето ми, за да го обрече на срам и безчестие.
След като ме наруга, баронът ми съобщи, че бил издействал от царя да бъда заточен на остров Сахалин, а на всеки 12 октомври да ми удрят но двадесет тояги, за да не забравям рождения ден на детето си.