Коя беше тази жена с маймунското лице? Бенковски ми разказа всичко. Тя се била родила с космато лице, ръце и крака и приличала на маймуна. Използвала грозотата си като се показвала в музеите и панорамите срещу пари. Тя откупила моята Наталка с цел да направи от нея човешко изчадие.
Страданията ми бяха безкрайни. Кой знае какво бе направила от бедното ми дете. Тези хора пречупват и огъват костите на малките деца, за да направят от тях изроди, от които да печелят пари.
Дълго търсих жената с „маймунското“ лице.
Изминаха няколко седмици. Мой приятел, когото бях задължил да я търси, ми съобщи, че ще я намеря в един хан, където постоянно живеят такива хора.
Отидох веднага там. Беше се събрало странно общество. В гостилницата имаше разни гимнастици, комедианти, хора, които можеха да вървят на ръце. Един монголски великан, неговата жена, най-силната на света, която балансираше с топовни гюллета на гърдите си, една жена без крака, един татуиран мъж, водолаз и други такива. Разказваха си случки от пътуването. Дресираните им кучета лаеха, а ревът на лъва ги заставяше да мълчат. Маймуните си играеха в клетките и се катереха по железните пръчки.
Приближих се към жената с „маймунското“ лице. Тя напълно заслужаваше това прозвище. Лицето й бе покрито са косми и тя приличаше на шимпанзе. Но иначе беше добра жена. Като разбра, че аз съм бащата на Наталия, тя стисна ръцете ми и каза, че за жалост вече я продала. Милото детенце й пречело, но било много умно и красиво и тя не посмяла да му стори нищо. Сега детето се намирало в ръцете са някой си атлет Алфредо, когото наричали „Кралят на камбанариите“. Тя не знаеше къде се намира, но знаеше, че пътува с някакъв цирк.
Щом пуснаха Жаксон от затвора и се снабдихме с много пари, ние тръгнахме на път. Пътувахме от град на град и от село на село. Жаксон не знаеше целта на нашето пътуване, той мислеше, че го правим, за да не ни хване полицията. Не знаеше и защо посещавам цирковете, които срещнахме по пътя, и защо се запознавам с артистите. Казах му, че това е мой навик. Не можах да открия следа от Наталка.
Бях се вече отчаял. Обиколихме цяла Северна и Южна Русия и се приближавахме към Одеса и Черно море.
Отдалече видях, че един човек се качваше на камбанарията на църквата по въже. Изглежда, че беше атлет.
Вървях толкова бързо, че Жаксон едва ме настигаше. В селото имаше цирк и човекът, който се изкачваше по въжето, бе Алфредо „Кралят на камбанариите“. Той не бе сам в опасното си занимание. Държеше в ръцете си малко момиченце, облечено в бяло. Това бе моята Наталка.
Можете да си представите, какво чувство ме обзе, когато гледах този човек. Бях се разтреперал и поглъщах всяко негово движение, докато най-после слезе на земята. Трябваше да се въздържа от намерението си да прегърна Наталия, докато се стъмни. Жаксон спеше, когато тръгнах към дома на атлета. Той и жена му бяха будни, а Наталка спеше в люлката си.
Скоро се разбрахме с Алфредо. Той се нуждаеше от пари и се задоволи с петстотин рубли, които му дадох веднага. На този човек, госпожице, не дадох фалшиви пари.
На другата заран Жаксон остана изненадан, като видя едно детенце в леглото ми. Обясних му, че много съм харесал детето, затова съм го купил и ще го възпитам като моя дъщеря.
Върнах се в Петербург.
В Русия си купих документи, тъй като там с пари всичко се придобива. Вече бях княз Григорий Мирович. Наех хубава голяма къща и една възпитателка за детето ми.
Понеже името Наталка ми напомняше за жестокия баща на жена ми, който бе кръстил моето дете с това име, аз го измених и я наричах Павловна — това бе името на моята майка.
Не мога да ви опиша какво бе за мене това дете! То ми напомняше за онази, която тъй горещо съм обичал и която обичам и сега.
Павловна порасна и стана хубаво момиче. Тя ме обича, а аз я обожавам. Като я погледна, забравям нещастието си и не мисля, че съм бил разбойник, а сега фалшификатор.
Павловна и до днес не знае нищо — нито за мен, нито с какво заплащам разноските по поддържането на двореца. Този мерзавец, който лежи мъртъв в куфара, искаше да разбуди любимото ми дете от блажения сън и да разруши щастието й, затова го убих.
Моля ви, госпожице — каза Мирович, като стана от стола и падна на колене пред Алиса, — дайте ми двадесет и четири часа срок, докато свърши венчалният обред на дъщеря ми с граф Естерхази. Кълна ви се, тогава, кълна ви се в спомена за любимата ми Катерина, че ще се предам сам на полицията… Вие сега знаете историята на моя живот, съмнявате ли се още, че аз, Михаил Панин, не ще удържа на думата си?