— Ние живеем като брат и сестра, приятел и приятелка, или като двама обични другари.
— Зная сега защо тъгувате! — прошепна непознатата. — Кажете ми, моля, как се казвате.
— Долора е името ми.
— А моето Клаудина. Желаете ли Долора, да станем приятелки?
— С удоволствие.
Момичето подаде ръка на бледата жена и тя силно я стисна. От този миг отношенията между двете съседки ставаха все по-приятелски.
В Лондон Клаудина се прехранваше с ръкоделие и шиене. Един ден Долора помоли съседката си да потърси и за нея работа. Тя се съгласи. С каква гордост момичето предаде една вечер на Курт десет шилинга, които бе припечелила през седмицата!
Тя отдавна се измъчваше, че не може да плаща поне част от прехраната и трябва да живее от средствата на Курт. Като узна как е спечелила парите, младежът се зарадва и усмивка се показа на устните му.
— Хубаво си направила — каза младежът на момичето, — но ти се грижиш за мене и аз трябва да те издържам. Ще сложа тези пари настрана. — Немецът седна на масата, зави парите в хартия и написа върху нея: „Това са парите, които Долора спечели по честен начин.“
Курт Валберг също се запозна с Клаудина и му бе приятно да разговаря с нея. Тази жена беше обходила половината свят и разсъждаваше зряло. Младият работник забеляза, че е нещастна и крие някаква тайна в сърцето си, затова й обръщаше по-голямо внимание, смятайки за свой дълг да утешава и помага на нещастните. Често вечер Клаудина, Долора и той се събираха и разговаряха и тогава артистката се развеселяваше, забравяше мъките си.
Стените на това здание, в което живееха бедни семейства, бяха тънки и всяка дума казана в съседната стая — особено нощем — се чуваше много добре. Долора чуваше как съседката й по цели нощи ридае и охка. Една вечер тя каза:
— Ах, да не бях го извършила, да не бях изпълнила ужасното отмъщение. Боже мой, ти знаеш, че се разкайвам, разкайвам…
Сутринта Долора каза на Валберг, какво беше чула през нощта. Тя го запита, дали не е по-добре да разкаже на Клаудина за чутото. Валберг поклати глава.
— Не — отвърна той, — не трябва да я безпокоим; има хора, които не обичат другите да знаят за техните грижи. Ако Клаудина се нуждае от утеха и от помощ, тя сама ще пожелае да сподели тъгата си.
Дойде Коледа. Съседите решиха да прекарат Бъдни вечер заедно. Долора купи малка елха и я.украси със свещи, позлатени ябълки, орехи и сладкиши. Всичко това — за да достави удоволствие на Курт. Малката стая грейна от светлината на свещите. Благоуханието на елхата и на восъчните свещи я изпълваше. Тримата стояха радостни около коледното дърво. Разменяха си малки подаръци.
Долора беше изработила на Курт красив портфейл, а на вътрешната му страна бе извезала със сърма буквите К. и В.
Тя се надяваше, че младежът ще й подари сърцето си, но уви! Курт я погледна в очите и каза:
— Благодаря ти, Долора!
Момичето се обърна и заплака. Клаудина я прегърна и я утеши. Тя отдавна бе разбрала отношенията на Долора и Курт…
След малко и тримата бяха около масата. Настроението лека-полека се подобряваше. Разговаряха по-увлекателно и по-весело от друг път. Говореха за мира, който Рождество Христово носи на християните. Двете жени слушаха с внимание. Курт извади вестник от джоба си, разтвори го и показа статия, написана с едри букви.
— Тъкмо пред светлите празници се разиграва комедия на правосъдието — каза той. — Тя показва падението на модерното правораздаване!
.Клаудина вдигна очите си. Лицето й се бе изменило.
— Чули сте нещо за делото на Драйфус? — запита жената.
После, когато погледна вестника, разтревожена каза:
— Капитан Алфред Драйфус! — обвиняват го в предателство, в шпионаж, о, Боже мой!
И изгуби съзнание.
— Какво става? — запита Курт Долора. — Мислех, че тези неща не са интересни за нея.
— Нищо й няма — отвърна Долора, — през последните дни е работила много… След малко Клаудина се съвзе.
— Прощавайте — извини се тя на Курт, — всичко ще мине. Нека продължим прекъснатата тема. Говорихме за капитан Драйфус. Има ли нещо ново около делото му?
Гласът й беше тревожен, тя се показваше спокойна, обаче държанието й беше някак неестествено.
— Делото е приключено — отвърна Валберг, — без да са дали възможност на подсъдимия да се защити.
— Осъдили? — извикаха и двете жени в един глас.
Клаудина беше скочила от стола си, тя хвана ръката на Валберг и го погледна толкова страшно, че немецът отстъпи няколко крачки назад.
— На какво е осъден? — запита бледата жена страхливо.
— На вечно заточение в Каена — отвърна Валберг. — Това е по-лошо от смъртта. Ще го разжалват пред неговите войници, а после ще го мъчат, докато умре. Но най-напред ще отнемат честта му.