Ел-Кадур с мъка се изкачи по развалините, носейки скъпия товар. На височината намери един отвор, който, по всяка вероятност, водеше до някоя каземата — сводово помещение за почивка на войниците. Той влезе в отвора и пипнешком бавно се движеше навътре. След малко се спря и постави на земята младата херцогиня.
— Ако тая нощ падне Фамагуста, никой не ще може да намери трупа на моята господарка, — прошепна той.
В тъмнината той опипа наоколо стените, после извади от джоба огнивото си и с няколко искри запали праханта, раздуха я и можа да направи малко пламъче.
— Не са изпразнили каземата, — каза той. — Аз ще намеря каквото ми трябва.
Той се отправи към един ъгъл, в който бяха натрупани каци и сандъци, разрови се в него и намери една факла, която веднага запали.
Той се огледа и видя, че се намира в голям зимничен свод, дълбоко под кулата, който е служил за склад на войските от близките охранителни кули.
Арабинът не обръщаше внимание на снарядите, които раздрусваха горе стените на кулата. Той заби факлата в една пукнатина на пода, приготви едно легло и постави на него херцогинята.
— Невъзможно е да е мъртва! — хълцаше той. — Една толкова хубава и храбра жена не може да умре!
Той свали пелерината на херцогинята и започна да разглежда бронята. Парчето граната или камък така силно бе ударило бронята, че бе я пробило. Крайно внимателно арабинът свали бронята и видя, че една дълбока, кървава рана се намира под самата плешка.
— Дано да няма парчета от граната вътре! Това би било смърт за господарката ми, — шепнеше арабинът.
Той разкъса пелерината на херцогинята и от тънката вълнена материя направи бинтове, после вдигна похлупака на една делва, пълна със зехтин, потопи един бинт в нея и превърза старателно раната, за да спре кръвта. След като свърши това, наведе се над лицето на капитан Темпеста и няколко пъти духна силно в него.
— Ти ли си, мой верни Ел-Кадур? — запита със слаб глас херцогинята, след като отвори очите си и видя арабина.
— Тя е жива! Господарката ми жива! — радостно извика той. — Ах, господарке, помислил бях, че си мъртва.
Гласът й бе слаб, а лицето, бледо като платно.
— Какво стана, Ел-Кадур? Нищо не си спомням… Къде сме?… Кой стреля наблизо? Не чуваш ли трясъка, който бучи в главата ми?
— Ние сме в една каземата, господарке, и запазени от турските гранати.
— Турците? — извика Темпеста и се опита да стане. Очите й изпускаха искри. — Турците! Падна ли Фамагуста?
— Още не е, господарке.
— Иди, Ел-Кадур, и виж какво става.
— А ти, господарке? Как мога сама да те оставя?
— Ти там на крепостта ще си по-полезен от тук.
— Не смея да те напусна, господарке!
— Иди! — каза херцогинята със заповеднически глас. — Иди, или инак ще стана и ще напусна това скривалище, пък да умра и на сред път. Всички воини на кръста се бият, и ти, отказвайки се от пророка, си християнин като мене. Върви, Ел-Кадур, аз искам това, и убивай безверниците, неприятелите на вярата ни.
Арабинът наведе глава, замисли се за една секунда и погледна с влажни от сълзи очи херцогинята. После извади ятагана си, отдалечи се и заговори:
— Нека християнският Бог ме пази, за да спася господарката си!
Кървавата нощ
Докато арабинът бързаше към Св. Марковата кула, боят бе в разгара си и целият град бе окръжен от един огнен и железен пръстен. Най-силната атака бе насочена срещу Св. Марко, но и стените между отделните кули на крепостта бяха нападнати от грамадни неприятелски маси.
Еничарите, стари ветерани, които бяха се били вече с венсциянците в Кипър и Негропонте, се катереха по стените с усмивка. Това бе ужасяващата усмивка на гладни чудовища, жадни за християнска кръп, които в своя фанатизъм виждаха, при всяка огнена граната, прекрасните лица на хурите, тия божествено хубави жени в сдема, които Мохамед бе предопределил за наслада на падналите в бой избраници. Какво значеше за тях смъртта, когато ги очакваха с отворени обятия красивите момичета в рая? Нали Мохамед им бе обещал тая награда? И те все напредваха с дивашка ярост и, обхванати от бяс, размахваха ятагани и ножове.
Християните храбро отстояваха на тези диви пълчища. Присъствието на губернатора им вдъхваше кураж и неговият силен глас ги насърчаваше към нечувана храброст.
Това бе един гигантски бой, еднакво страшен за нападателя, както и за нападнатия.
Ел-Кадур, незасегнат от куршумите и гранатите, стигна до крепостта.