Когато всички се настаниха, аз станах, окашлях се, за да въдворя ред и разясних накратко положението. Раздадох службите, разпределих задачите. Накрая попитах дали има въпроси. Инженерът с очилата стана и каза, че съм четял много приключенска литература, след което излезе, тръшкайки вратата. Не казах нищо, гледах сериозно и строго, както подобава на един истински капитан и отново попитах дали има въпроси. Въпроси нямаше и аз ги освободих. Честно казано, не ми се сториха очаровани от това, което им казах.
А инженерът беше прав за приключенската литература, но не виждах нищо лошо в четенето й. Без нея не бих могъл да помръдна блока дори на сантиметър, но на един капитан не му е позволено да се оправдава като ученичка. Нали така!
Между другото вече навлизахме в по-студени области и се наложи да извадим топли дрехи. Бай Димитър, когото назначих за домакин, дойде при мен и обясни, че връхните дрехи едва ли ще стигнат. Там откъдето тръгнахме беше лято и хората бяха дали кожусите и палтата си на химическо чистене. Разпоредих да се ползват с предимство жените, децата, възрастните, бременните и майките с деца. Бай Димитър излезе, клатейки неодобрително глава.
Леля Гита ни беше готвачка и управител на стол едновременно. Тя пък от своя страна се оплакваше, че видите ли, олиото било на свършване, и не само олиото, а и всички други хранителни припаси, но положението с олиото било най-трагично. Без него не можела да сготви нищо, дори пържени яйца. След нея дойде единият от студентите, когото бях назначил за корабен лекар, понеже следваше ветеринарна медицина. Екипажът поголовно бил болен от скорбут, трябвали спешно пресни храни, нужни били витамини. В края на краищата дори бурканите с домашна лютеница и туршия бяха на свършване, а той ми говори за витамини. Заповядах му, той, заедно с колегата си по брада да отидат на кърмата с по една въдица и да не се връщат, докато не напълнят трюмовете с риба. Докторът изсумтя нещо в брадата си и напусна каюткомпанията.
Започнах да подозирам, че както се казва, положението става напечено, въпреки че навън беше около четиридесет градуса под нулата. Започнах да нося под ризата си един, не особено остър но затова пък достатъчно нащърбен нож, който задигнах от столовата на леля Гита. С две думи миришеше на бунт.
Оказах се прав. Стана ми ясно, когато една необичайно слънчева сутрин се събудих с вързани ръце и крака. Вече нямах власт над кораба си. Не се учудих, когато главатарят им се оказа очилатият инженер. Те, тези очилатите, изглеждат едни такива невзрачни, а всъщност винаги мътят нещо в главите си. Той още в началото държеше контра. Съжалих, че не го бях отстранил от кораба. Обратният път беше такъв позор за мен, че от мъка хванах двойна ангина, която ме държа два месеца.
Сега ледоразбивачът, пардон, блокът ни, си стои на старото си място в квартала. Хората отдавна са забравили за случилото се. Само дето аз се оправих и оттогава не съм се разболявал. А ей там, в детската стая, синът ми бръмчи с уста около командния си пулт и говори със запушен нос във вазата. Децата навън играят, пързалят се с шейни… Излезе по-кекав и от мен. И изобщо… Защо ли му разказах тази история.