Никълъс свали разкъсаната си риза и покри с нея главата и голите рамене на Глори. Тялото му беше свикнало да се излага на слънчевите лъчи. Глори му се усмихна благодарно и отново потъна в безпаметен сън.
Никой от двамата нямаше представа колко време са се носили по морето. Никълъс непрестанно претърсваше с поглед хоризонта, надявайки се да открие някоя от лодките или бряг. Когато клепачите му отново натежаха, реши да не се бори с изтощението и заспа.
Събуди се след няколко часа и веднага чу ритмичното плискане и стържене на морето, което се разбиваше в пясък. В първия момент не разбра какво значи шумът; после усети, че салът не се движи. Обърна се и забеляза пясъчен бряг и късата, твърда блатна трева, която маркираше крайбрежието.
Развърза се, макар че пръстите му бяха изранени и боляха адски, развърза и въжето на Глори и я потупа по рамото.
— Успяхме, скъпа — проговори нежно той.
— Натан? Натан, ти ли си? — Тя вдигна глава и го зяпна неразбиращо, сякаш виждаше непознат.
Никълъс имаше чувството, че е получил ритник в корема. През дългите часове в морето, докато се бореха да оцелеят, беше забравил любовника й. Лошото беше там, че тя явно не го бе забравила. Първата й мисъл беше за него.
— Съжалявам, че те разочаровах — изсъска той, неспособен да се овладее. — Аз съм, Никълъс.
Глори примигна няколко пъти и понечи да отговори, но той вече й беше обърнал гръб и крачеше към сянката на близката ела. След малко се обърна и проследи как тя се развърза с треперещи пръсти, скочи от бъчвата и се втурна след него.
— Никълъс?
— Остани тук — нареди остро той. — Ще ида да се поогледам. Може би ще разбера къде сме попаднали.
Едва успя да запази равнодушното изражение на лицето си. Беше рискувал живота си, за да я спаси, а тя мислеше само за Натан. По дяволите, защо продължаваше да го прави на глупак? Естествено като капитан на кораб и приятел на баща й той нямаше друг избор, освен да се грижи за сигурността й. Но всеки път, когато я погледнеше, обезумяваше от гняв.
Все още се чувстваше слаб, но с всяка стъпка силите му се възвръщаха. Огледа пясъчния плаж и откри, че островчето, на което ги беше изхвърлило морето, е отделено от по-голяма ивица земя с блатиста местност, широка около четвърт миля. Прекоси блатото, като се оглеждаше за алигатори и отровни змии, и скоро стигна до другия бряг. Той изглеждаше много по-добре.
Никълъс видя високи ели, полянки с мека трева и дори редица езерца със сладка вода, напълнени от дъжда. Тръгна по едва различимата пътека към близкото хълмче, за да огледа по-добре. Значи имаше и дивеч. Това беше идеалното място, където можеха да си починат, да възстановят силите си и да чакат кораб. Мак непременно щеше да го търси.
Никълъс беше убеден, че рано или късно ще се появи кораб, изпратен да търси корабокрушенците. Когато „Спайдър“ не пристигнеше навреме или с няколко дни закъснение в крайното пристанище, фирмата му щеше да изпрати някой от свободните кораби. Лесно щяха да проследят пътя на „Блек Спайдър“ до Кейп Феър. Там щяха да научат и за бурята край Хатерас. Трябваше да поддържа постоянен огън на хълмчето, за да улесни търсенето. Капитанът не се съмняваше, че хората му ще го намерят.
А дотогава той щеше да живее сам с наглата малка лисица, която бе спасил. Островът беше отдалечен и самотен и му предлагаше идеалния случай да даде добър урок на разглезената мис Самърфийлд, както възнамеряваше от самото начало. А после щеше да спи с нея — насила или доброволно.
Никълъс се върна на брега и видя, че Глори е заспала под едно от малкото дървета на островчето. То представляваше само тясна ивица земя, негостоприемна, обрасла с бодлива блатна трева, между която се движеха безброй раци. Дърветата почти не предлагаха защита от вятъра. Вода за пиене имаше само в една малка, кална локва.
Никълъс се усмихна доволно. Да видим как изисканата мис Самърфийлд ще преживее следващите няколко дни, каза си той.
Облегна се на една скала на няколко метра от Глори и я зачака да се събуди.
Когато слънцето се спусна към хоризонта и й отне сянката, Глори усети горещината и ярката светлина в очите си и се събуди. В първия момент не се помръдна, само претърси с очи безоблачното небе, което светеше между клоните; после се обърна към неподвижната синьозелена морска повърхност. Припомни си какво беше станало с кораба и как двамата с капитана бяха избегнали смъртта на косъм. В този момент нещо се раздвижи в дланта й, друго се вкопчи в босото й стъпало.