— Ще кажа, че този Уилям Хартън е голям подлец, но и още по-голям глупак. Трябва да си страшно много заблуден, за да вземеш нашия чичо Кардитон за толкова подъл и глупав човек, та да се захване с подобна работа.
— Прав си. Струва ми се, че този капитан е загубил голяма част от разума си при пиенето. Но цялата работа е страшно изгодна за нас. Той има нужда от доста голям брой здрави мишци, за да пробият зидовете. За тази цел ще вземе от своите хора и така бригантината ще остане почти без екипаж. А тогава ще действуваме ние.
— Имаме ли достатъчно хора?
— Не се тревожи! Познавам доста голям брой храбри момчета, които са пръснати из града, но ако ми потрябват, ще се съберат за четвърт час. Току-що чичо Кардитон ни съобщи, че англичанинът се нуждаел от моряци. Ще отидеш ли при него, Берт Ервияр? Ако можеш да стъпиш на борда на бригантината с неколцина от моите момчета, тогава работата ни наполовина е успяла.
— Готов съм.
— Тогава нямаш време за губене. Разбира се, не можеш да му се представиш за англичанин. Кажи му, че имаш няколко познати наблизо, които също така с удоволствие биха се отдалечили на няколко мили в морето от Франция. Най-добре би било, ако ви вземе за кашици; в такъв случай по-трудно ще се усъмни. Поискай от чичо Кардитон други дрехи и пак ела!
Докато се разиграваха тези сцени в кръчмата, тътенът на артилерийската стрелба заливаше града и рейда. Не спря дори и през нощта, а на следващото утро войските на Конвента се приготвиха за щурм. Беше още тъмно, когато Дюгомие и Наполеон поведоха колоните си срещу укрепленията на Малкия Гибралтар. Картечният огън и огънят на артилерийските стрелци вилнееха така страшно из френските редици, че Дюгомие, иначе толкова неустрашим, извика: «Загубени сме!» и се оттегли. Но Наполеон успя да си пробие път към неприятелските окопи под ужасния дъжд от куршуми и скоро Малкият Гибралтар се намираше в ръцете му. После той атакува и двата форта Балание и Егюйе и не след дълго при него се появиха пълномощниците на Конвента, за да му изразят благодарност. На този ден той беше изкачил първото голямо стъпало към консулството и към императорския трон.
Адмирал Худ се оттегли. Първо вдигнаха котва по-големите кораби, после трябваше да ги последват по-малките. Рейдовете и морето бяха осеяни от шалупи и други плавателни съдове, насочили се към бордовете на ескадрата с войници и бягащи граждани.
Междувременно френската канонада срещу останалите укрепления на Тулон продължаваше без прекъсване. Земята трепереше под грохота на оръдията. Морето се пенеше под шибащите удари на хилядите гребла, а из въздуха свистяха във всички посоки безбройни снаряди и куршуми. Из града цареше трескаво възбуждение. Нито по големите улици, нито по малките улички хората бяха сигурни за живота си. Който имаше защо да се страхува от Конвента, бягаше, а който оставаше, се барикадираше у дома си от страх пред мародерите, които безчинствуваха на по-големи или на по-малки групи.
Онези кораби, които се намираха все още във вътрешното пристанище, трябваше да минат покрай укрепленията, паднали вече в ръцете на войските на Конвента. Не малко съдове бяха изпратени на дъното от артилеристите на Наполеон. Ето защо една част от тях остана в пристанището, за да изчака закрилата на нощта, когато излизането в открито море щеше да бъде по-безопасно. Заедно с тези кораби остана и бригантината «The hen».
С настъпването на вечерта капитан Хартън се появи при чичо Кардитон. В кръчмата не се виждаше нито един посетител, защото никой не изпитваше желание да остави близките си сами в тези трудни моменти, за да си седи по стар навик край чашата с вино.