Кучето се озъби и слезе от гърдите на Кевин. И тогава той си спомни. О, мамка му…
— Вие сте, хм… сестрата на Фийби. Добре ли сте, госпожице… — напрегна се, за да си спомни името й, — госпожице Съмървил? — Тъй като лежеше, проснат на пода, с ударено бедро и зверски нахапан глезен, въпросът му се струваше свръхлюбезен.
— Втори път за два дни! — изсъска свирепо тя.
— Не си спомням да…
— Втори път! Да не си изкуфял, че не помниш, тъп борсук такъв? Това ли ти е проблемът? Или си просто идиот!
— Колкото до това, аз… я чакай, „борсук“ ли ме нарече?
Тя примигна.
— Баламурник. Нарекох те баламурник.
— Тогава всичко е наред. — За съжаление, нескопосаният му опит да се пошегува не успя да я развесели.
Питбулът се оттегли до господарката си. Кевин се надигна от студените плочки и заразтрива глезена си, докато се опитваше да си припомни какво знаеше за сестрата на собственичката на отбора. Сети се само, че беше многознайка, от ония, интелектуалките. Беше я виждал няколко пъти в централата на „Старс“, забила нос в някоя книга, но косата й определено не беше с такъв цвят.
Трудно бе да се повярва, че е роднина на Фийби, защото много трудно можеше да бъде наречена красавица. Не че беше грозна. По-скоро бе съвсем обикновена. Вместо съблазнителните форми на Фийби, сестра й беше плоска навсякъде — никакви гърди, никакви стройни бедра. За разлика от устата на Фийби, създадена сякаш да нашепва мръсни думи в полумрака на спалнята, устните на сестра й сигурно можеха само да шъткат на хората, осмелили се да повишат глас в библиотеката.
Кевин нямаше нужда да види разпилените книги, за да реши, че тя беше от онези жени, които не понасяше — прекалено умни и сериозни. Навярно никой не можеше да я застави да млъкне, което беше още един голям минус за нея. Но справедливостта изискваше да признае, че по-малката сестра имаше страхотни очи. Бяха наистина възхитителни, с необичаен цвят, нещо средно между сиви и сини, леко скосени, което им придаваше много секси вид. Също толкова привлекателни бяха и веждите й, които почти се съединяваха, защото го гледаше с ожесточение. Дяволите да я вземат! Сестрата на Фийби! А той най-наивно си мислеше, че поне тази седмица повече не може да му се случи нищо по-лошо.
— Добре ли сте? — поинтересува се той отново.
Поразителните сиво-сини ириси придобиха цвета на лятното небе в Илинойс малко преди да се разрази гръмотевична буря. Май че успя да настрои срещу себе си всички представители на фамилията, управляваща отбора, освен може би децата. Явно притежаваше рядка дарба.
За да замаже гафа си, реши да пусне в ход най-силното оръжие на своя чар — неотразимата си усмивка.
— Не исках да ви изплаша. Просто помислих, че е някой крадец.
— Какво правиш тук?
Още преди да му се развика, той разбра, че този път прословутият му чар нямаше успех.
Кевин не отмести погледа си от краката й, все още заели бойна поза в стил кунгфу.
— Дан предложи да остана тук за няколко дни, за да обмисля нещата. — Млъкна, сетне додаде мрачно: — Не че имам нужда от това.
Жената рязко натисна ключа за осветлението и два реда лампи осветиха отдалечените ъгли на помещението.
Стените на къщата бяха от греди, но по нищо друго не приличаше на дървените хижи на първите заселници. Имаше шест спални и тавани, извисяващи се на два етажа до напречните покривни греди. Големите прозорци създаваха впечатлението, че дървенията е част от интериора. В огромната камина от неодялани камъни, заемаща почти цялата стена в дъното, можеше да се опече цял бивол. Всички мебели бяха масивни, много меки и удобни, пригодени да издържат ожесточените набези на едно многочислено и шумно семейство. Широка вита стълба водеше към втория етаж и мансардата.
Кевин се наведе и започна да събира вещите й от пода. Огледа розовите чехли със заешките муцуни.
— Не ви ли е страх да ги носите през ловния сезон? — подхвърли закачливо.
— Дай ми ги! — кресна тя и ги дръпна от ръката му.
— Нямах намерение да ги обувам. Това никак няма да се хареса на момчетата от отбора.
Но и тази шега не успя да я разсмее.
— Недалече оттук има мотел. Сигурна съм, че ще намериш свободна стая за през нощта.
— Нима искате да ме изхвърлите навън в този късен час? Освен това аз съм поканен тук.
— Това е моят дом. Не помня да съм те канила.
Моли метна палтото си на дивана и отиде в кухнята.
Питбулът изсумтя и се озъби още веднъж, а после навири помпона на главата си, с което сякаш показваше среден пръст на куотърбека. Едва тогава, убеден, че неприятният мъжкар е оценил негодуванието му, заситни след господарката си.