Единственият светъл лъч, озарил мрачните му дни, беше разговорът с Лили и Лиам, състоял се преди няколко дни. Двамата му се сториха толкова щастливи.
Под ръката му воланът завибрира, ала той бе изпитал много по-голямо вълнение, когато скачаше от скалата с Моли.
Сто петдесет и три. Или когато тя преобърна кануто? Сто петдесет и четири. Или когато той се качи на дървото, за да спасява Марми? Сто петдесет и шест. Или просто когато зърнеше онези дяволити пламъчета в очите й?
И когато се любеха. Това бяха най-вълнуващите мигове в живота му.
А сега цялата радост и веселие бяха изчезнали. Та той изпитваше много по-силен прилив на адреналин, когато караше велосипед из лагера с Моли, отколкото сега, когато стрелката на скоростомера на спортното ферари сочеше сто петдесет и осем километра в час.
Под мишниците му потекоха струйки пот. Ако сега спукаше гума, никога повече нямаше да я види отново, никога нямаше да има възможност да й каже, че през цялото време е била права за него. Той наистина се боеше, както тя му бе казала.
Беше се влюбил в нея.
Щом го осъзна, всички празноти в душата му се запълниха и кракът му се отдръпна от педала на газта. Кевин се отпусна изнемощял на седалката, все едно огромна тежест се бе стоварила върху гърдите му. Лили се бе опитала да му го каже, както и Джейн Бонър, но той не пожела да ги чуе. Моли беше права. Тайно се страхуваше, че като личност няма да оправдае очакванията на близките и приятелите си, няма да успее да бъде на висота както във футбола, затова и не се бе опитвал. Но вече бе твърде голям, за да продължи да живее, измъчван от детските си страхове и комплекси.
Престрои се в първото платно. За пръв път от месеци изпитваше спокойствие и умиротворение. Моли му бе казала, че го обича, и сега той много добре разбираше какво означава това. Освен това бе наясно какво трябва да направи. И този път възнамеряваше да е по всички правила.
Половин час по-късно Кевин позвъни на вратата на семейство Кейлбоу. Отвори му Андрю, облечен в джинси, понесъл оранжева вътрешна автомобилна гума.
— Кевин! Искаш ли да плуваме заедно?
— Съжалявам, приятелче, но днес не мога. — Младият мъж мина покрай момчето. — Трябва да се видя с майка ти и баща ти.
— Не зная къде е татко, но мама е в кабинета си.
— Благодаря. — Кевин разроши пътьом косата на детето и се насочи към кабинета в задната част на къщата. Вратата беше отворена, но той въпреки това почука. — Фийби?
Тя се извърна и се втренчи в него.
— Извинявай, задето нахлувам така, но се налага да говоря с теб.
— Нима? — Домакинята се намести по-удобно на стола си и изпъна дългите си крака на танцьорка — по-дълги от тези на Моли, но далеч не толкова съблазнителни. Носеше бели шорти и розови пластмасови сандали, изрисувани с пурпурни динозаври. При все това изглеждаше по-застрашителна и от самия Господ, а що се отнасяше за играчите на „Старс“, тя беше не по-малко могъща.
— Отнася се за Моли.
За миг му се стори, че в очите й се мярна някаква несигурност.
— И какво за нея?
Кевин пристъпи в стаята и зачака покана да седне. Такава не последва.
Явно нямаше лесен начин да го каже, а и той не възнамеряваше да търси такъв.
— Искам да се оженя за нея. Истински. И бих желал да получа благословията ти.
Вместо очакваната усмивка, получи високомерно повдигане на вежди.
— И откъде се взе това желание?
— Обичам я и искам завинаги да стана част от живота й.
— Разбирам.
Лицето на Фийби запази безстрастното си изражение. Явно беше страхотна на покер. А може би Моли не й бе казала за любовта си към него. Толкова типично за нея да се опита да го предпази, като крие чувствата си от сестра си.
— Тя ме обича. — Признанието му не впечатли Фийби. — Сигурен съм, че ще бъде щастлива да го чуе — опита отново Кевин.
— О, не се и съмнявам, че ще бъде. Поне в началото.
Температурата в стаята спадна с поне десет градуса.
— Какво искаш да кажеш?
Тя стана иззад бюрото. Имаше сурово изражение, което никак не подхождаше на някой, обут в пластмасови сандали с нарисувани динозаври.
— Знаеш, че искаме Моли да бъде щастлива.