— Сега сме още юли, загубеняко! — саркастично отсече тя. — До мача за Суперкупата ще съм забравила дори името ти.
— Сериозно се съмнявам в това.
— Твоя работа — сви Моли нехайно рамене. Почеса с отегчено изражение мястото, където я бе ухапал комар, и изрече най-отвратителната лъжа, на която бе способна. — Всъщност грешката е моя. Наистина не мисля, че изобщо някога съм те обичала.
Ужасена, тя вече се питаше как да се отрече от казаното, когато забеляза, че той ни най-малко не изглеждаше разстроен. По-скоро лицето му бе добило замислен вид, сякаш пресмяташе нещо.
— Лъжкиня. Чувала ли си за ждрелото на река Саксътън?
— Не си спомням да съм чувала. — Дали воят на сирената се снижи с няколко децибела? — Пък и не ме интересува. Не ме ли чу? Казах ти, че не те обичам.
— Аха. Както и да е, това е в Швейцария и е много опасно място. Но аз съм готов да се спусна до дъното на клисурата и да издълбая името ти върху скалата.
Да, определено воят не беше толкова силен. Моли тропна с крак в тревата.
— Много трогателно, но Швейцария е почти толкова далеч, колкото и Суперкупата. Освен това, доколкото разбрах, става дума за някакви малки графити, нали?
— Това е един спорт, който се нарича парапентинг. Скачаш с парашут от върха на планината…
— Не си прави труда. Освен ако не смяташ да изпишеш името ми върху небето, докато летиш надолу. — Очите му заискриха. — Впрочем като се замисля — побърза да пресече тя всякакви възторжени изблици, — сигурно ще го изпишеш грешно. А и най-близките планини са в другия край на щата, така че какво ще кажеш да направиш нещо тук и сега? Добре, може и да те обичам, но истината, шампионе, е, че всички тези приказки за Железния човек и тям подобни мачовци може и да впечатлят момчетата в съблекалнята, но няма да ти осигурят деца и домашно приготвени ястия.
Деца и домашно приготвени ястия! Собствено семейство. И мъж, който ще изпълва и най-съкровените кътчета на душата й. И ей така, изведнъж, воят на сирената замлъкна. Завинаги.
— Значи, играта загрубява — рече той.
Кевин я разбираше по-добре от всеки друг на тази земя. Разбираше я толкова добре, че не вдигна отчаяно ръце и не я заряза на мига. Тя остана заслушана във великолепната тишина, възцарила се в душата й. Искаше й се да заплаче от радост, че не се налага да печели любовта на този мъж, като постоянно се държи като доброто и образцово момиче.
— Бях готов да се откажа от „Старс“ заради теб — напомни й той с лукаво изражение. — Но явно това не е достатъчно…
— О, да… — Не би могла да си представи „Старс“ без Кевин.
Той не откъсваше поглед от нея.
— Така че се налага да ти дам нещо повече.
— Не е необходимо. — Моли му се усмихна, сияеща от любов. — Ти взе изпита.
— Прекалено късно. — Сграбчи ръката й и я повлече обратно към лагера. — Ела, скъпа.
— Не, наистина, Кевин. Всичко е наред. Всичко беше… заради онази пожарна сирена. Разбирам, че сигурно звучи налудничаво, но трябваше да се убедя, че наистина ме обичаш. Аз…
— Не можеш ли да вървиш малко по-бързо? Искам по-скоро да приключим с всичко това, за да започнем да се трудим за онези деца, за които спомена.
Дете… И този път всичко щеше да бъде както трябва. Моли осъзна, че той я водеше към плажа.
— Не е нужно да…
— По-добре да вземем една от лодките. Не че не вярвам, че можеш да караш кану, но последния път, когато се качихме на кану, доста оплеска нещата.
— Искаш да се возим на лодка в езерото? Сега?
— Имаме недовършена работа. — Поведе я към пристана. — Ти все още очакваш онзи велик романтичен жест.
— Не, нищо не очаквам. Наистина! Освен това вече получих най-романтичния жест, на който си способен. Беше готов да се откажеш от „Старс“ заради мен.
— Което ни най-малко не те впечатли.
— Повече, отколкото можеш да си представиш. — Той скочи в лодката, привързана на кея, и я повлече със себе си. — Очевидно все още не съм достигнал високите стандарти на Дан Кейлбоу.