На фона на луната жиците магнетично привличаха, безпроблемно водеха към цивилни светове, дежурни централи и прочее колежки. Личното оръжие, преметнато през рамо, особено болезнено контактуваше не само в онзи — еди-кой си прешлен, но кой ти гледа… Ежедневното бягане в пълно бойно снаряжение, даваше своите плодове. Ръцете — прибрани в лактите, стъпката — дълга и еластична. Пътеката — мека и примамна. Мека и примамна като цивилната колежка. Заекът „П“ нямаше опит в практическите занятия с цивилни колежки. Преди четиридесет години нямаше на въоръжение летни антиспинови кампании, нито имаше видео с материали за показно. Но Заекът „П“ беше теоретически добре подготвен. Също така разчиташе на онази вродена интуиция, която кара необучените котараци да си гледат работата без предварителни практически занятия. Дишането беше ритмично. И луната подскачаше ритмично с пулса на крачката. Ритмично подскачаха и разни хаотични детайли от женски зрели красоти.
Сърцето изведнъж скъси ритъма си по емоционални събражения. Селото изскочи от завоя, кучетата млъкнаха. Само луна и призивни котешки вопли. Жиците внезапно се отклониха от стълбовете и се вмъкнаха през закнижена дупка в единственото осветено прозорче, на дежурната в кметството. Заекът „П“ с отработена дебнеща стъпка доближи до обекта на среднощния си крос. Сърцето му правеше сладостни опити да се пръсне.
На фона на осветения екран на чаршафосаното прозорче, като в театър на сенките, се изрязваше силуета на колежката с прикрепени към главата микрофон и слушалка. За миг си я представи като италианската киноартистка Силвана Пампанини във филма „О’кей, Нероне!“, когато излиза гола от басейна като божествената Попея. Филм — забранен за ученици до шестнадесет години, а той беше вече на седемнадесет! И във филма се мъчеха неуспешно да я прикрият с подобен чаршаф…
Посегна да почука на прозорчето… Ревност го сграбчи за гърлото — колежката със сладкия си гласец и с вече познатите любовни изрази флиртуваше с друг нощен, дежурен колега. Докато се чудеше как да реагира на ситуацията, някъде хлопна врата, пердето се люшна и разконспирира… не може да бъде… един Караконджул… на сто и кусур години; с двойна, че и тройна гуша; с проскубана бяла косица, вързана на бабешко кълбенце на темето; с корнишонесто пъпчив нос; провиснали набръчкани бузи, гримасничещи комично с преправен гласец… жестикулиращ артистично, Караконджулът му с Караконджул, явно добре се забавляваше, правеше поносимо тежкото си нощно дежурство.
Заекът „П“ за секунди, като компютър — еди-кое си поколение, прехвърли цяла серия от чувства. Разбра, по-скоро усети, комичността на ситуацията. Затисна уста — да не се изхили и издаде.
Проверката на линията завърши, жиците отново го поведоха. Луната хитро му намигаше между стълбовете. Ами, да! Кой глупак ще ти остави на нощно дежурство, по мартенско време, в двукилометровата гранична зона, нещо друго — освен кикотещ се Караконджул!
Юли 1997 г.