Сю вдигна вежди, невпечатлена от думите й.
— Искам да кажа, че съжалявам за онова, което направихме, като те освободихме. Знам, че баба ни имаше добро мнение за теб — тя самата ми го каза.
— Така ли? — изненада се Сю.
— Да. И ако не работехме вече двете заедно в магазина, може би щяхме да вземем друго решение.
Една невинна лъжа не вредеше на никого, увери себе си Анна.
— Беше малко жестоко — отбеляза Сю. — И внезапно, трябва да ти кажа. Когато чух, че бизнесът остава в семейството, предположих, че мястото ми е сигурно. Реших, че ще ме потърсите, както направи Вивиен. Не очаквах да ме изхвърлите навън като някакъв боклук.
— Не искахме да те накараме да се почувстваш така. — Анна се сети как реагираха с Имоджен, когато Сю излезе от магазина — със смях на облекчение. Сега й се стори коравосърдечно. — Съжалявам. Трябваше да направим бизнесплан и почти не ни останаха пари, след като отделихме за основните неща.
— Е, нека ти кажа, че знам какво значи да останеш почти без пари — каза Сю. — Това нещо тук. — Тя посочи газовата печка — Почти не съм я включвала през зимата. А от онова, което ми носеше малкият Джейми, не остана нито пени, след като го окошариха. — Тя вдигна насълзени очи към младежа на сватбената снимка.
— Сигурно ти е тежко — каза Анна съчувствено.
— Да. Но не толкова, колкото ми тежи мнението на околните. — Сю поклати глава. — Съседите ме зяпат. Знам, че ме осъждат, че ме мислят за лоша майка. По същия начин гледат и жена му, Сали. Дори и на малката Кери-Ан не й се разминава в училище — тя е само на седем години, а все я одумват, че баща й краде.
Сю беше стиснала длани в скута си.
— Онова, което направи беше лошо. Но той не е лош, Джейми. Шест месеца без работа… с ипотека и дете, което трябваше да издържа… това пречупи нещо у него.
Анна кимна, докато слушаше.
— Не беше хубаво и онова, което направих аз — добави Сю. — Знам защо си тук. Заради отзивите, които написах. Но бях бясна.
— Разбирам защо — опита се да я успокои Анна.
— Баба ти — продължи Сю — беше единственият човек тук, който не ме осъждаше. Когато се разчу новината, всички съседи клюкарстваха в магазина на ъгъла. Мислеха, че не ги чувам, но разбира се, че ги чувах. И знаеш ли какво направи баба ти?
Анна я изчака да продължи.
— Веднага пристигна тук и почука на вратата ми. Даде ми една визитка и мека играчка за Кери-Ан. Каза, че все ни мислела. Две седмици по-късно ми предложи работата.
„Такава си беше баба Вив“, помисли си Анна. Човек не можеше да я сбърка. А днешният ден показа, че те с Имоджен имаха още много да учат от състрадателния й характер.
— Не я познавах много добре — призна Сю, — но в тази жена имаше нещо специално.
— Имаше добро сърце — допълни Анна. — Колко остава още, докато освободят Джейми?
— Два месеца — изрече бавно Сю. — Сали се хвана на работа в деликатесния магазин, докато детето е на училище. Това малко облекчи нещата. Тревожа се повече за шансовете на Джейми, когато излезе от затвора.
— Съжалявам, че няма с какво да ви помогнем — отбеляза Анна.
— Нещата се променят — въздъхна Сю. — Може би трябваше да разбера това по-добре от самото начало. Вината не е твоя, нито на сестра ти. Всъщност не. Отговорът изглежда лесен, но да си кажем правичката, животът не е толкова праволинеен, нали?
— Не — отвърна й Анна, проумявайки сложността на ситуацията. — Наистина не е.
— Здравей, мамо, татко вкъщи ли е? — попита Анна. — Исках да разбера как е след всичко, което се случи.
— Да, миличка — отвърна Джан по-бодро, отколкото от много време насам. — Сега ще ти го дам.
— Здравей, Анна — обади се баща й. — Как си?
— Добре съм. А ти, как се развиха нещата, след като си тръгнахме онзи ден?
— Не беше много приятно, както можеше да се очаква. Но Франсоаз и Мартин си тръгнаха без скандали.
— Благодаря ти, че ни защити.
— Няма за какво да ми благодариш. Направих онова, което би направил всеки баща. Мартин е оставил тази жена да си разиграва коня още от деня на сватбата им, но проклет да съм, ако смята, че може да се меси и в нашето семейство.
Анна се усмихна вътрешно.
— Звучиш ми по-добре.
— Е, ту съм добре, ту по-зле, но този спор с положителност събуди нещо в мен. А е хубаво да не си безчувствен.
— Въпреки това, баба Вив сигурно ти липсва много.
— Разбира се, че ми липсва. Ежедневните й обаждания. Домашните сладки, които изпращаше с пликове, спомняш ли си ги?