— Това променя нещата, нали?
— Както и редовните клиенти — усмихна се Имоджен. — Та какво да бъде за теб?
— Сметанов сладолед с ягоди, моля.
Сутринта всичко вървеше като по часовник, въпреки лекия махмурлук на Имоджен. Слънцето напичаше и температурата се вдигна до 30 градуса, което докара плътен поток на клиенти до вана. На обяд тя се съблече само по елек и вдигна дългата си коса на конска опашка.
С чувството, че вече й е по-хладно се обърна към следващия младеж на опашката. Позна го веднага — дръзката искрица в очите му. Беше младежът от снощната спявка. Броуди.
— Какво е това гранита? — попита той, докато четеше менюто и въсеше вежди в недоумение.
— Ще те почерпя с една — каза Имоджен. — Безплатно.
Натроши овкусения лед и го насипа във висока пластмасова чаша. Той пое няколко жадни глътки, докато практически пресуши чашата, после кимна одобрително.
— Дай да пробвам — каза момичето с плитчиците, появявайки се внезапно до Броуди.
Той сложи една лъжичка в устата й, последвана от продължителна целувка.
Имоджен потисна разочарованието си. Беше тук по работа, напомни си тя. Нищо повече.
Глава двайсет и четвърта
Джон търсеше нещо в хладилника, когато Анна влезе в кухнята. В гръб, с раирания халат в бяло и морскосиньо, той приличаше на мъжа, в когото се беше влюбила.
— Сготвих чили — заговори тя, като седна до кухненската маса, за да й починат краката — и го сложих във фризера онзи ден. Можем да го стоплим за вечеря.
Колкото и зле да вървяха нещата, помисли си Анна, едно свястно ядене винаги помагаше. Нали?
— Разбира се — съгласи се той и се обърна с лице към нея. — Няма да е лошо. Благодаря.
— Моля — отвърна тя. — Искаш ли вино? Аз не съм сигурна, че ще преживея вечерта без малко вино.
След откровенията на Джон за Миа преди две вечери, Анна все още беше в шок. Шок, който правеше разговорите не само безпредметни, но и невъзможни. Решиха да преспят, преди да вземат решение — Анна в леглото си, Джон в свободната стая. Заобикаляха се безмълвно, като призраци. Анна сън не я хващаше и двете нощи подред — лежеше и гледаше в тавана, като се опитваше да спре да мисли — неспирни съмнения, че това някак си е станало по нейна вина.
Тя си наля чаша червено вино.
— Искаш ли да седнеш? — попита. — И може би ще ми кажеш какво става. Защото двете безсънни нощи не ми помогнаха да разбера нещата по-добре. Вие с Миа отново ли се събрахте? — Заболя я, докато произнасяше думите. — Или пък преминаваш през някаква криза, Джон?
Джон беше приковал поглед в масата някъде между двама им. Прокарваше разсеяно пръсти върху едно петно, нарисувано от Алфи с флумастер. Анна така и не успя да го заличи напълно.
Той вдигна очи, но недостатъчно, за да срещне погледа на Анна.
— Не знам, Анна. Това с работата ми наистина ме разби. А пък ти изглеждаше толкова погълната от бизнеса си, вливаше в него всичките си пари и енергия, все отсъстваше… Не можех да разговарям с теб за случващото се.
Анна си пое дълбоко дъх.
— Моля те, не се опитвай да представиш, че всичко е било по моя вина. Та какво, Миа повече време ли има за теб?
— Тя ме познава — отвърна Джон. — Преживели сме толкова неща заедно, Анна. И с Алфи. Почувствах я като сигурно пристанище, когато имах нужда от такова.
— Виж, разбирам необходимостта ти да поговориш с някого — каза Анна, като с мъка овладяваше болката и гнева си — и съжалявам, че си помислил, че не можеш да споделиш това с мен. Но Джон… нима това означаваше, че трябва да спиш с нея?
Джон отклони поглед.
— Знам, че беше грешка, Анна. И съжалявам.
— С положителност е било грешка — отвърна Анна, а в ъгълчетата на очите й напираха горещи сълзи. — Аз ти вярвах, Джон. Винаги съм ти вярвала. Всеки път, когато отиваше да оставиш Алфи, всеки път, когато разговаряше с нея по телефона. И онзи път, когато трябваше да се върнем от хотела, защото Алфи се беше разболял. Като си спомня сега, той изобщо не е бил болен. Когато ти отиде там, той чудодейно се беше излекувал. Винаги ли е имало нещо между вас? А това между теб и мен беше ли изобщо истина?
Анна се сети за Алфи, спомни си как го държеше за ръка, когато играеха миниголф предната събота или неделя край Брайтънския кей. Дали това щеше да бъде за последен път? Дали за последен път тогава чу сърдечния му смях, веселото детско кискане? Тя погледна към Джон и се сети за бъдещето, което мечтаеше да изградят заедно. Нима всичко това беше фикция?