— Нямаме цяла нощ — повтаряше той. — Ако не стигнем до „Змията“ преди зазоряване…
— Ще стоим на студа до утре вечер, знам. По-бързо от това не мога. — Балконът й се беше сторил на десетина етажа над земята, но вече се бяха спуснали поне стотина по спиралното стълбище. Никога нямаше да намери Тела.
Може би щеше да е различно, ако роклята й не беше толкова тясна. За пореден път се опита да промени формата й със силата на волята си, но напразно. Краката й трепереха, усещаше се потна от горе до долу, но накрая най-сетне стълбата свърши и двамата излязоха навън.
Отвън въздухът беше по-хладен и влажен, но поне нямаше сняг по улиците. Влагата идваше от каналите. Не го беше забелязала отгоре, но сега виждаше, че всяка втора улица е воден канал, полазен от раирани лодки, ярки като тропически рибки и с форма на полумесец, всичките насочвани от млади мъже и жени на нейната възраст.
Но от Донатела нямаше и следа.
Джулиан без бавене спря една лодка, морскосиня с червени ивици, насочвана от девойка с дрехи в същите цветове. Устните й също бяха боядисани в червено и на Скарлет не убягна широката усмивка, в която се разтегнаха при вида на Джулиан.
— Какво мога да направя за вас, сладури? — попита девойката.
— О, мисля, че ти си сладураната тук. — Джулиан прокара ръка през косата си и я стрелна с поглед, натежал от лъжи и други порочни неща. — Можеш ли да ни закараш до „Стъклената змия“ преди изгрев-слънце?
— Ще ви закарам, където искате, стига да си платите. — Начервеното момиче подчерта последната дума, потвърждавайки впечатлението на Скарлет от магазина за часовници — че в тази игра монетите не са основната валута.
Джулиан не захапа стръвта.
— Казаха ни, че първото пътуване за нощта ще е безплатно. Годеницата ми е специален гост на Легендата.
— Сериозно? — Момичето присви очи, сякаш не му повярва, но после, за изненада на Скарлет, им махна да се качват. — Коя съм аз да разочаровам специалните гости на Легендата.
Джулиан скочи пъргаво на борда и подаде ръка на Скарлет. Тази лодка изглеждаше много по-стабилна от последната, с която се бяха возили, имаше си възглавнички на пейките и прочие, ала въпреки това Скарлет не намираше у себе си смелост да се раздели с калдъръмената улица.
— Тази няма да потъне — успокои я Джулиан.
— Не това ме тревожи. Ами сестра ми, ако е тук някъде и ни търси?
— Ако е така, дано някой й каже, че слънцето скоро ще изгрее.
— На теб наистина не ти пука за нея, нали?
— Ако не ми пукаше, не бих се надявал някой да й каже, че изгревът наближава. — Джулиан й махна нетърпеливо да се качи на лодката. — Излишно се тревожиш, любима. Сигурно са я настанили в същата странноприемница като нас.
— Ами ако не са? — продължи да се тревожи Скарлет.
— Дори тогава е по-вероятно да я откриеш с лодка, отколкото пеша. Ще се придвижим по-бързо.
— Прав е — обади се момичето. — Скоро ще се зазори. Дори да намериш сестра си, няма как да стигнеш пеша до „Змията“ навреме. Кажи ми как изглежда и аз ще се оглеждам за нея, докато пътуваме.
На Скарлет й се искаше да спори още. Да, шансът да намери сестра си преди изгрев-слънце беше малък, но това не означаваше, че трябва да се отказва. Странното градче й приличаше на място, където човек може да се изгуби завинаги.
Но Джулиан и лодкарката бяха прави — с извитата като полумесец лодка щяха да се придвижат по-бързо. Не можеше да прецени колко часа са минали, откакто слънцето на този чудат остров е залязло, но по всичко личеше, че тук времето се движи по различен начин.
— Сестра ми е по-дребна от мен, много хубава, с кръгло лице и дълга руса коса на букли.
— Светлата коса се вижда отдалеч — каза лодкарката, но не гледаше към улиците, а към красивото лице на Джулиан.
На него също не можеше да се разчита. Понесоха се по сините като среднощ води и той сякаш наистина търсеше нещо, но това нещо не беше сестрата на Скарлет.
— Не можеш ли да гребеш по-бързо? — попита той. Един мускул на челюстта му потрепваше.
— Доста претенции имаш за човек, който не плаща. — Лодкарката му намигна, но суровото изражение на Джулиан не се промени.
— Какво има? — попита Скарлет.
— Времето ни изтича.
Лицето му потъна в сянка — няколко от фенерите покрай канала бяха угаснали. После и други свещи угаснаха по пътя им, прощалният им дим хвърли рехав покров над водата и малцината пешеходци, които още се мотаеха по калдъръмените улици.
— Така ли определяте времето тук? Фенерите угасват, значи зората наближава? — Скарлет се оглеждаше трескаво. Джулиан кимна мрачно миг преди още една група от свещи да предаде богу дух.