Лодката най-сетне спря с олюляване пред дълъг паянтов кей. В края му яркозелена врата гледаше Скарлет като грейнало око. Стените наоколо й бяха полазени от бръшлян и макар по-голямата част от сградата да тънеше в мрака на нощта, два мъждеещи фенера осветяваха табелата над входа — бяла змия, увита около чепка грозде.
Джулиан вече бе скочил на кея. Стисна Скарлет за китката и я издърпа при себе си.
— Побързай! — Един от фенерите над входа угасна и цветът на вратата потъмня заедно с него. Очертанията й трудно се забелязваха, когато Джулиан я отвори със замах и бутна Скарлет през прага.
Тя връхлетя с препъване, но… преди Джулиан да е влязъл на свой ред, вратата се затръшна. Тежкото резе се плъзна с трясък на мястото си и го заключи отвън.
11
— Не! — Скарлет се опита да отвори вратата, но някаква пълна жена с плетена шапка вече слагаше катинар на резето.
— Спрете! Моят… — поколеба се Скарлет. Незнайно защо лъжата й се струваше по-истинска, ако излезеше от нейната уста, и я изпълваше с нереалното чувство, че изневерява на графа. Джулиан й беше обещал, че каквото се случи в играта, никога няма да стигне до баща й и истинския й годеник, но можеше ли да му вярва? А и не беше като да е останал навън за през нощта, все пак.
Само че на този остров дните май бяха по-лоши от нощите. Скарлет си спомни леденото изоставено село, което бяха прекосили, за да стигнат до къщата с куличките. Останал беше заключен навън, защото беше бутнал нея през прага. Рискувал беше, за да е добре тя. Скарлет не можеше да го изостави.
— Годеникът ми — каза тя. — Той остана навън, трябва да го пуснете.
— Съжалявам — отвърна ханджийката. — Правилата са си правила. Ако не стигнете тук преди края на първата нощ, губите правото си на участие.
„Губят правото си на участие?“
— Това не го чух в правилата. — Вероятно защото не беше слушала внимателно. Сигурно точно затова Джулиан беше толкова разтревожен на лодката.
— Съжалявам, скъпа — каза ханджийката и сякаш наистина съжаляваше. — Мразя, когато двойки се разделят така, но не мога да наруша правилата. Изгрее ли слънцето и заключат ли се вратите, никой не влиза и не излиза, докато слънцето не…
— Но то още не е изгряло! — възрази Скарлет. — Тъмно е. Не можете да го оставите навън.
Ханджийката все така я гледаше със съчувствие, но очевидно нямаше да отстъпи. Личеше си по стиснатите й устни.
Скарлет се запита какво би направил Джулиан, ако тя беше останала навън. За миг реши, че не би му пукало особено. Да, беше я зарязал на сала и в магазина за часовници, но след това се беше върнал за нея… сигурно защото тя беше пропускът му за играта, но дори и така Скарлет пак му беше задължена.
Събирайки кураж, който обикновено пазеше за защита на сестра си, Скарлет изправи гръб.
— Мисля, че допускате грешка. Казвам се Скарлет Драгна и с годеника ми сме специални гости на Легендата.
Очите на ханджийката се разшириха почти толкова бързо, колкото ръцете й посегнаха да махнат катинара.
— О, ама защо не казахте веднага!
Вратата се отвори широко. От другата й страна светът тънеше в безнадеждната чернота, която превзема всичко точно преди слънцето да изгрее.
Сърцето й биеше лудо.
— Джулиан!
— Карлита?
Скарлет все така не го виждаше в мрака, но чу ботушите му да бият по кея в ритъма на нейното сърце.
Сърцето й продължи да препуска дори след като Джулиан влезе в странноприемницата. Няколкото полузагаснали цепеници в огнището осигуряваха единствената светлина във вестибюла, но въпреки сумрака Скарлет можеше да се закълне, че лицето му изглежда измъчено, сякаш броените минути навън му бяха отнели нещо ценно. Нощта още лепнеше по него. Краищата на косата му тежаха от влагата.
Камбани забиха някъде далече да възвестят сипването на зората. Ако се беше забавила с още няколко секунди, Джулиан щеше да остане навън. Заля я неочаквано желание да го прегърне. Да, Джулиан беше негодник и лъжец, но докато не откриеше сестра си, имаше само него в играта.
— Уплаши ме — каза Скарлет.
И май не беше единствената.
Ханджийката заключваше повторно вратата, лицето й беше бяло като платно.
Джулиан пристъпи към Скарлет и я притисна нежно с ръка на гърба.
— Как я убеди да ме пусне?
— Ами… — Не й се искаше да му обяснява подробностите. — Просто изтъкнах, че още не се е зазорило.
Джулиан вдигна скептично вежда.
— Може да съм й казала също, че ще се женим — добави Скарлет.
„Малката ми лъжкиня“ — оформи с устни Джулиан и се наведе към нея.
Скарлет застина. Уплаши се, че ще я целуне, но той само прошепна в ухото й:
— Благодаря.
Устните му се задържаха още миг, дъхът му я погъделичка, ръката му усили едва доловимо натиска си върху гърба й. Скарлет потръпна.