Имаше нещо много интимно в жеста му.
Тя понечи да се отдръпне, но Джулиан не я пусна, вместо това се обърна към ханджийката, която се щураше зад голямо маслиненозелено писалище, което заемаше по-голямата част от помещението под ниския таван.
— Благодаря и на вас — каза Джулиан. — Бяхте много мила.
— О, за нищо, моля ви — отвърна ханджийката, но Скарлет можеше да се закълне, че жената още не е на себе си. Подръпна плетената си шапка с треперещи ръце. — Както казах на годеницата ви, мразя, когато двойки се разделят. Всъщност, имам нещо специално за вас.
Ханджийката порови още малко в бюрото си и накрая извади два стъклени ключа, единият с номер осем, другият — с номер девет.
— Лесно ще намерите стаите, просто се качете по стълбите вляво. — Подаде им ключовете и намигна.
Скарлет се надяваше, че намигването е било просто тик. Не обичаше да й намигат. Баща й го правеше, особено след като е сторил нещо отвратително. Не можеше да си представи, че пълната ханджийка им е спретнала номер, но малките стъклени ключове, в комбинация със странното намигване, опънаха нервите й до леденосиньо.
Може би си въобразяваше, каза си тя. Може би ключовете също бяха част от играта. Може би отключваха и нещо друго, освен съответните врати, и това беше „специалното“ нещо, за което беше споменала жената.
Или пък просто от стаите им се разкриваше хубава гледка към каналите.
Ханджийката обясни, че във всеки коридор имало баня и тоалетна.
— Отдясно е Стъклената таверна, затваря един час след изгрев и отваря един час преди залез.
Вътре в таверната изумрудени канделабри хвърляха зеленикава светлина над стъклени маси и уморени разговори. Помещението миришеше на изветряла бира и още по-изветрели диалози. Наближаваше краят на работното време. Останали бяха едва шепа клиенти, всичките с различен цвят и черти на лицето, сякаш събрани тук от световните континенти. Нито един не беше с къдрава руса коса.
— Сигурен съм, че утре ще я намериш — каза Джулиан.
— Или вече се е прибрала в стаята си? — Скарлет се обърна към ханджийката: — Знаете ли дали една млада дама на име Донатела Драгна е отседнала тук?
Ханджийката се поколеба. Скарлет можеше да се закълне, че името й е познато.
— Съжалявам, миличка, но не мога да ви кажа кой друг е отседнал тук.
— Но тя ми е сестра — настоя Скарлет.
— Въпреки това не мога да ви помогна. — Жената премести уплашен поглед от Джулиан към Скарлет. — Такива са правилата. Ако е тук, ще трябва да я намерите сами.
— Не може ли да направите…
Ръката на Джулиан натежа върху гърба й, а устните му отново се озоваха до ухото й.
— Тя вече ни направи една услуга за тази нощ — прошепна предупредително той.
— Но… — понечи да възрази Скарлет, извръщайки се да погледне Джулиан, и нещо в изражението му я спря. Нещо, което отиваше отвъд предпазливостта и граничеше със страх.
Тъмен кичур коса падна над очите му, когато той се наведе отново да й прошепне:
— Знам, че искаш да намериш сестра си, но на този остров тайните са ценни. По-добре не издавай своите безплатно. Ако хората знаят какво искаш, ще го използват срещу теб. Хайде — подкани той и тръгна към стълбите.
Скарлет знаеше, че вече се е зазорило, но разкривените коридори на „Змията“ още миришеха на нощ, пот и дим от загасващи огньове се смесваха с упорития дъх на думи, чиито призраци още витаеха във въздуха. Вратите не следваха никакъв логичен ред. Стая две беше на втория етаж, а стая едно — на третия. Зеленикаво-синята врата на пета стая идваше след малиновата врата на единайсета.
Коридорът на четвъртия етаж беше облицован с раирани кадифени тапети на ивици в черно и кремаво. Скарлет и Джулиан най-сетне откриха стаите си в средата на коридора. Съседни.
Скарлет се поколеба пред закръглената врата на осма стая. Джулиан я чакаше да влезе.
Нямаше чувството, че са заедно само от един ден. Морякът се беше оказал поносима компания. Нещо повече, Скарлет си даваше сметка, че едва ли би стигнала дотук без неговата помощ.
— Мислех си — започна тя — утре да…
— Ако видя сестра ти, ще й кажа, че я търсиш. — Тонът му беше учтив, но без съмнение имаше за цел да сложи край на разговора.
Значи дотук бяха.
Не би трябвало да е изненадана или наранена, че партньорството им е стигнало до логичния си завършек. Джулиан беше обещал да я помогне, но досегашният й опит с него показваше, че е готов да каже всичко, стига така да постигне целта си. Явно по някое време бе започнала да очаква повече. Не знаеше нито кога, нито защо.
Спомни си какво й беше казал в магазина за часовници — че явно има твърде високо мнение за него, щом вярва, че му пука за сестра й. Джулиан използваше хората. В нейния случай това бе довело до взаимна изгода, но истината беше, че все пак я е използвал. Спомни си първото си впечатление от него — висок, красив по един грубоват начин и опасен. Като отрова в хубаво шише.