По-добре да стои далече от него. Така щеше да е по-безопасно. Днес й беше помогнал, вярно, но не биваше да сваля гарда си. Джулиан несъмнено беше дошъл тук в преследване на някаква своя цел. А и след като Скарлет намереше сестра си през следващата нощ, вече нямаше да е сама, пък и престоят й щеше да е към края си.
— Довиждане — каза тя също толкова хладно и влезе в стаята си без повече приказки.
В камината гореше огън, топъл и светъл, който хвърляше медни отблясъци по флоралните тапети — рози с рубинени връхчета, някои още на пъпки, други разцъфтели. Цепениците в камината припукваха като нежна приспивна песен, която я тласна към голямото легло с балдахин, най-голямото, което Скарлет беше виждала в живота си. Сигурно заради него стаята минаваше за специална. Резбованите дървени колони поддържаха тънки бели завеси, леглото бе застлано с прекрасен юрган и засипано с множество копринени възглавници, червени панделки имаше навсякъде, изобщо Скарлет нямаше търпение да потъне в пухения дюшек и да…
Стената помръдна.
Скарлет застина. Стаята внезапно стана по-малка и по-гореща.
Дали пък не беше трик на въображението й?
— He — промълви тя, когато Джулиан влезе през тясна врата, сливаща се допреди миг със стената. — Ти как влезе тук? — попита, но още преди той да отговорил, сама се досети какво е станало.
Намигването. Ключовете. „Специалното“ нещо.
— Нарочно ни е дала една и съща стая!
— Явно си я убедила отвъд всяко съмнение, че сме влюбени — отбеляза Джулиан и погледът му се насочи веднага към разкошното легло.
Страните на Скарлет поаленяха с цвета на сърцата, кръвта и срама.
— Не съм казвала, че сме влюбени. Само че сме сгодени.
Джулиан се разсмя, но на Скарлет изобщо не й беше смешно.
— Престани. Няма начин да спим заедно тук. Ако някой разбере, с мен е свършено.
— Хайде пак драми. Ако те слуша човек, всичко и всички имат за цел да ти съсипят живота.
Но ако някой разбереше, годежът й с графа наистина щеше да отиде по дяволите.
— Виждал си баща ми. Ако разбере, че аз…
— Никой няма да разбере. Сигурно точно затова стаята има две врати с различни номера. — Джулиан отиде при огромното легло и се тръсна отгоре му.
— Не може да спиш на това легло — възмути се Скарлет.
— Защо? Много е удобно. — Той изу ботушите си и ги метна на пода. После съблече жилетката и взе да разкопчава копчетата на ризата си.
— Какво правиш? — ядоса се Скарлет. — Престани.
— Слушай, Карлита. — Джулиан спря да разкопчава ризата си. — Казах ти, че няма да те пипна, и обещавам да спазя думата си. Но няма да спя на пода или на онова миниатюрно канапе само защото си момиче. Леглото е достатъчно голямо и за двама ни.
— Ти наистина ли си мислиш, че ще легна в едно легло с теб? Луд ли си? — Глупав въпрос, защото очевидно беше луд. Продължи да разкопчава ризата си. Прави го, защото знае, че така ще ме засрами, каза си Скарлет. Или просто обича да се фука с фигурата си.
Тя зърна за миг гладката мускулатура на гърдите му, преди да се завърти на пета към вратата.
— Слизам долу да питам за друга стая.
— И ако няма такава? — извика след нея Джулиан.
— Тогава ще спя в коридора.
Един джентълмен би възразил, но Джулиан не беше джентълмен. Нещо леко падна на пода. Най-вероятно ризата му.
Скарлет посегна към стъклената топка на бравата.
— Задръж секунда…
Нещо квадратно и обточено със златна лента тупна в краката й. Плик за писмо. С нейното име, написано с калиграфски почерк.
— Намерих го на леглото. Първата ти улика, предполагам.
12
Бабата на Скарлет често казваше, че светът на Каравала е голямата игрална площадка на Легендата. Чувал всяка изречена дума. Всеки шепот стигал до ушите му, всяка сянка — до очите му. Никой никога не виждал Легендата — а ако го видели, не знаели, че е той, — но Легендата виждал всички по време на Каравала.
Скарлет можеше да се закълне, че усеща погледа му върху себе си, докато стоеше в коридора. Свещите във фенерите грейнаха по-силно, сякаш бяха очи, които някой внезапно е отворил широко. Сведе поглед към писмото.
Пликът изглеждаше досущ като другите, които беше получила досега от Легендата. Целият в кремаво и златно, и пълен със загадки.
Отвори го. Няколко листенца от червена роза паднаха в дланта й заедно с ключ от деликатно зелено стъкло. Приличаше на онзи, който бе получила за стаята, само че този носеше цифрата пет, а през дупчицата му беше вързана тънка черна панделка с хартиен етикет, на който пишеше „Донатела Драгна“.