Облечен от глава до пети в изискано черно, новодошлият беше от онези младежи, които Тела би обявила за прекалено хубави, като едновременно с това тайно би обмисляла как да привлече вниманието му, особено при вида на щедрите количества мастило, които покриваха ръцете му. Татуировки, чувствени и сложни, преплетени с тайнствени символи — скръбна маска, нацупени устнички, нокти на граблива птица и черни рози. Всяка от тези татуировки беше в противоречие с изискания външен вид на младежа, факт, който събуди у Скарлет неоправдано любопитство.
— По погрешка ме настаниха в една стая с друг човек — обясни тя. — Тръгнала бях да питам ханджийката за друга стая, но после…
— Просто си заспала в коридора? — Думите бяха на младата жена, която я беше обвинила в пиянство. Стоеше далече от фенера, а другите лампи в коридора бяха угаснали, така че Скарлет не виждаше ясно лицето й. Реши, че е намусена и грозновата.
— Сложно е. — Скарлет се поколеба. Лесно би могла да им каже за сестра си, но дори никога да не бяха виждали Тела, Скарлет не би искала да я изложи пред тях. Нейно задължение бе да я защитава. А и защо изобщо да й пука какво ще си помислят за нея тези двамцата, нищо че погледът й току се връщаше на младия мъж с татуировките. Профилът му беше достоен за модел на скулптор или художник. Пълни устни, силна челюст, тъмни, почти черни очи под дебели тъмни вежди.
Би трябвало да се почувства неудобно от физическата близост с млад мъж на тъмно място, но изражението на лицето му беше по-скоро загрижено, отколкото хищническо.
— Не е нужно да обяснявате — каза той. — Сигурен съм, че сте имали основателна причина да заспите тук, но по-добре се приберете някъде. Аз съм в единайсета стая. Може да спите там.
По всичко личеше, че я кани да се настани в стаята му вместо него, а не заедно с него — за разлика от друг млад мъж, когото Скарлет познаваше, — но скритите опасности до такава степен бяха част от живота й, че тя неволно се поколеба.
Огледа го отново на светлината на фенера. Погледът й се спря на черната роза, татуирана върху опакото на дланта му, изящна, прекрасна и някак тъжна. Не знаеше защо, но нещо й подсказа, че тази татуировка казва всичко за него. Изяществото и красотата на розата сигурно биха я подплашили — от опит знаеше, че те често прикриват други неща, — но тъгата натежа на везните.
— А вие къде ще спите?
— При сестра си — отвърна той и кимна към момичето. — В нейната стая има две легла. Няма да й трябват и двете.
— Напротив — заяви момичето и макар да не го виждаше ясно, Скарлет можеше да се закълне, че я претегля с отвратен поглед.
— Не ставай груба — сгълча я младежът. — Настоявам — добави той, преди Скарлет да е възразила отново. — Ако майка ми разбере, че съм оставил трепереща млада дама да спи на пода, ще ме лиши от наследство и аз няма да й се сърдя. — Протегна татуираната си ръка да й помогне. — Аз съм Данте, между другото, а това е сестра ми Валентина.
— Скарлет. И ви благодаря — каза предпазливо Скарлет. Още не можеше да повярва, че младият мъж не иска нищо в замяна. — Много щедро от ваша страна.
— Нищо особено, моля ви. — Данте задържа ръката й една идея по-дълго от необходимото. Тъмните му очи се спуснаха за миг към деколтето й и страните му сякаш поруменяха, но той вдигна поглед, преди Скарлет да се е смутила. — Видях ви в таверната по-рано, но ми се стори, че не бяхте сама?
— О, ами аз… — поколеба се Скарлет. Разбираше какво я пита, но можеше само да гадае дали любопитството му е свързано с играта, или с искрен интерес към самата нея. Знаеше само, че откритият му поглед стопля вледенените й крайници и че ако Джулиан стоеше с коридора с хубаво момиче, нямаше да спомене, че Скарлет му е годеница.
— Значи, няма проблем да се срещнем по залез за вечеря? — попита той.
Валентина изпъшка.
— Стига — скастри я Данте. — Не обръщайте внимание на сестра ми, тя попрекали с виното тази нощ, а това я прави дори по-непоносима от обичайното. Обещавам, че ако се съгласите да вечеряте с мен, тя няма да дойде. — Продължаваше да й се усмихва, точно така, както се бе надявала да й се усмихне момче — не похотливо, а с внимание и грижа. Така или иначе, Данте май не можеше да отлепи поглед от нея.
„Графът ще ме гледа по същия начин“ — каза си Скарлет. Връзката й с Джулиан беше измислена, но годежът й с графа не беше и тя трябваше да се държи подобаващо.
— Съжалявам. Аз… не мога. Аз…
— Няма проблем — побърза да я прекъсне Данте. — Не е нужно да обяснявате. — Усмихна се отново, по-широко, но не и наполовина толкова искрено като преди. Изпрати я мълчаливо до стаята си и й връчи ключ от оникс.