Беше си казала, че няма да се тревожи за Тела поне един час, но пак се сети за нея, когато мина покрай пета стая.
Вратата беше открехната. Изумрудена светлина с цвета на оформената като скъпоценен камък дръжка на вратата се лееше през пролуката като мъгла.
Скарлет си каза, че трябва да продължи напред по коридора. Да отиде в таверната и да намери Данте, който искаше — за разлика от други хора — да прекара известно време с нея. Ала нещо в светлината, открехнатата врата и вездесъщото притегляне на Тела отклони стъпките й.
— Тела… — Скарлет почука тихичко. Вратата се отвори още малко, пропускайки по-широк поток от зелената светлина, цвят, който не вещаеше нищо добро. Лошите й предчувствия се завърнаха с нови сили.
— Тела? — Скарлет отвори вратата докрай. — О, боже… — И затисна с ръка устата си.
В стаята на Тела цареше хаос. Всичко беше покрито с пера, сякаш разбунтувал се ангел беше изпаднал в истерия. Перата се смесваха с дървени трески, които припукваха под ботушите на Скарлет, и дрехи, изтръгнати от разбития гардероб. Леглото също беше пострадало. Юрганът беше съдран на две, а една от колоните на балдахина липсваше като отсечен крайник.
За всичко това беше виновна Скарлет. Да, Тела е била с мъж в стаята си, но поради други причини, такива, за които на Скарлет дори не й беше хрумнало да помисли. Трябвало бе да влезе въпреки възраженията на сестра си. Нейно задължение беше да се грижи за Тела, която беше крайно безотговорна в отношенията си с мъжете. А и защо изобщо беше решила, че могат да останат тук, пък било и само за ден? Трябвало бе да се махне от острова с Тела веднага щом я бе открила. Ако си бяха тръгнали веднага, това ня…
— Богу зъбите!
Скарлет се завъртя на пета — това беше любимата ругатня на Тела, но я беше изрекъл непознат глас.
— Хектор, виж… още една улика. — Жената, която влезе в стаята, беше среброкоса, слаба и определено не беше Донатела. — Страхотно! — добави тя и издърпа през вратата някакъв възрастен мъж с очила.
— Какво правите? — ужаси се Скарлет. — Това е стаята на сестра ми. Нямате работа тук.
Двамата вдигнаха очи, сякаш едва сега я бяха забелязали.
Среброкосата жена се усмихна, но усмивката й не беше мила. Беше алчна и зелена като светлината в стаята.
— Сестра ти Донатела Драгна ли е?
— Откъде знаете?
— Кога я видя за последно? — попита среброкосата. — Как изглежда тя?
— Аз… тя… — понечи да отговори Скарлет, но този разпит изведнъж й се стори неуместен, навя й мисли за вана, пълна с мръсна вода. Тонът на среброкосата беше нетърпелив като светлите й очи и костеливите й пръсти. И точно тогава Скарлет го видя в набръчканата й длан. Зелен стъклен ключ.
Същият като онзи, който бяха дали на Скарлет, с цифрата пет и етикетче на панделка, което носеше името на Донатела.
Спомни си какво беше казал Джулиан. Името на сестра й беше първата улика на Скарлет. И не само нейната. Явно и други хора бяха получили същата подсказка.
„Това е само игра.“ Скарлет си спомни предупреждението на велосипедистката. Всичко това не беше истинско.
Но изглеждаше така. Разхвърляните из стаята рокли наистина бяха на сестра й. Донатела я беше прогонила, гласът несъмнено беше нейният и звучеше ядосано и разстроено, макар явно не по причините, които си беше въобразила Скарлет.
Перца се разхвърчаха, когато жената вдигна от пода една от копринените светлосини нощници на Тела, а придружителят й грабна една брошка.
— Не ги пипайте, моля — каза Скарлет.
— Ще прощаваш, скъпа, но само защото е твоя сестра не значи, че ти ще вземеш всичките улики.
— Това не са улики! Това са нещата на сестра ми — повиши глас Скарлет, ала не постигна друго, освен да привлече вниманието на още хора. Мъже и жени, млади и стари, нападнаха стаята като лешояди — труп. Скарлет не знаеше как да ги спре. И защо изобщо й беше хрумнало, че това е вълшебна игра?
Някои й задаваха въпроси, явно с надеждата да ги насочи към други улики, но тя мълчеше упорито и те скоро я оставиха на мира.
Опита се да спаси каквото може. Награби рокли и бельо, панделки, бижута и картички. Тела очевидно бе смятала да зачеркне завинаги Трисда от живота си, защото из стаята бяха разхвърляни далеч не само дрехите й. Тук бяха всичките й любими вещи, както и някои от нещата на Скарлет. Не беше изключено да ги е взела от единия егоизъм или пък е решила да ги донесе вместо Скарлет с надеждата да убеди и нея, че повече нямат място на бащиния си остров.
— Извинете. — Бременна млада жена с розови бузи и светлоруса коса пристъпи към Скарлет. Тихият й глас се отличаваше сред врявата. — Май имате нужда от помощ. Аз пък не мога да се навеждам. — И посочи големия си корем. — Искате ли да подържа тези неща, докато вие събирате?