Ръцете на Скарлет наистина бяха пълни, но не й се искаше да предаде другиму събраното.
— Едва ли бих могла да избягам — добави момичето. Беше младо, на възрастта на Скарлет, и изглеждаше, че всеки момент може да роди.
— Ами, не знам… — Скарлет не довърши, видяла мъж в евтини кадифени панталони и кафяво бомбе да ритва парче цветно стъкло. Нещо червено заблещука отдолу.
— Не! Не ги пипай! — Скарлет се хвърли към мъжа, но щом той видя реакцията й, любопитството му се подпали в нещо по-силно. Грабна обиците от пода и хукна към вратата.
Скарлет се затича след него, но той беше бърз, а нейните ръце бяха пълни. Едва бе преполовила коридора, когато той стигна до паянтовото стълбище.
— Дайте, нека подържа нещата. — Бременното момиче стоеше до нея. — Ще ви изчакам тук — обеща то.
Не й се искаше да се раздели със събраното, но наистина не можеше да загуби онези обици. Набута вещите си в ръцете на момичето, прихвана снежнобелите поли на роклята си и хукна след мъжа. Когато стигна до стълбището, зърна за миг кафявото му бомбе, но после то изчезна от погледа й.
Останала без дъх, Скарлет хукна надолу по стълбите и видя вратата на „Змията“ да се затваря, сякаш някой току-що е минал през нея. Скарлет се затича и успя да хване крещящо зеления й ръб, преди да се е затворила докрай. Навън светът беше едновременно изгрев и залез. Звезди намигаха отгоре като зли очи, а стотици фенери огряваха улиците с мекото сияние на свещи. Весела мелодия на акордеон звънтеше отнякъде, хората се движеха в такт с музиката, фусти се въртяха, лакти се размахваха. Но подскачащо кафяво бомбе не се виждаше никъде. Мъжът беше изчезнал.
Не би трябвало да има значение. Бяха просто чифт обеци. Но и не бяха просто обици. Бяха скарлети.
„Скарлети за моята Скарлет. Алени камъни като името ти.“ Така беше казала Палома. Последен подарък, преди да си тръгне. Още тогава Скарлет знаеше, че „скарлети“ не съществуват, че са просто парченца цветно стъкло, но това никога не бе имало значение. Те бяха част от майка й и напомняне, че някога губернатор Драгна е бил различен човек. „Баща ти ми ги подари — бе казала майка й, — защото аленото е любимият ми цвят.“
Трудно й бе да си представи, че някога баща й е бил способен на такова внимание. Но по онова време той наистина беше различен. След като Палома избяга и той не успя да я открие въпреки усилията си, баща им унищожи всичко, което му напомняше за нея. Останаха единствено обиците, и то защото Скарлет ги скри от него. Точно тогава Скарлет се закле винаги да бъде до сестра си, никога да не се разделят, никога да не я остави, както ги бе оставила майка им — само с едно бижу и избледнели спомени. Минали бяха години, ала бягството на Палома още тегнеше над Скарлет като сянка, която и най-силното слънце не можеше да прогони.
Сълзи пареха в очите й. За пореден път си напомни, че това е само игра. Но не беше играта, която си бе представяла.
Върна се в кривия коридор на „Змията“ и без изненада установи, че бременното момиче е офейкало с нещата й. В коридора не беше останало нищо от вещите на сестра й, ако не броим едно стъклено копче и една картичка. Бременното момиче или някой друг сигурно ги беше изпуснал.
— Лешояди такива.
— Не подозирах, че можеш да ругаеш. — Джулиан стоеше облегнат на отсрещната стена, скръстил небрежно ръце на гърдите си, все едно е бил там през цялото време.
— Аз пък не знаех, че „лешояди“ е ругатня — озъби се Скарлет.
— От твоята уста прозвуча като такава.
— И ти би ругал, ако сестра ти е отвлечена като част от играта.
— Ето че отново ми приписваш незаслужени достойнства, Карлита. Ако аз имах сестра, която е отвлечена за целите на играта, бих го превърнал в свое предимство. Престани да се самосъжаляваш. Хайде — подкани той, оттласна се от стената и тръгна към опосканата стая на Тела.
Лешоядите ги нямаше, но с тях беше изчезнало и всичко важно. Взели бяха дори зелената стъклена дръжка на вратата.
— Опитах се да събера нещата й, но… — Влезе в стаята и гласът й се пречупи при спомена за алчните очи и ръце, които се ровеха във вещите на сестра й, все едно са парченца от мозайка, а не части от жив човек.
Вдигна поглед към Джулиан, но не откри съчувствие в присвитите му очи.
— Това е просто игра, Карлита. Онези хора са просто участници. Ако искаш да спечелиш, трябва да си безпардонна. В Каравала няма място за излишни любезности.
— Не ти вярвам — каза Скарлет. — Само защото твоят морален компас не работи, не значи, че всички тук са безскрупулни.
— Онези, които имат шанс да победят, са точно такива. Не всички идват тук заради забавлението. Някои играят само за да продадат спечеленото. Като онзи, който избяга с обиците ти.