— Ами, помисли каква стая ни дадоха само защото си негов „специален гост“. — Той наблегна на думата „специален“. -Логично е да се отнася по подобен начин и към сестра ти, със специално внимание.
Това също би трябвало да я успокои. Нищо не заплашваше Тела. Тя просто бе част от играта, при това важна част. Ала именно това я тревожеше. Защо Легендата беше избрал точно сестра й сред всички тези хора?
— О, ясно — добави Джулиан. — Ревнуваш.
— Нищо подобно.
— Логично е.Тиси му писала писма години наред. Никой не би те обвинил, ако завиждаш, че е избрал нея, а не теб.
— Не завиждам — повтори Скарлет, но това само разшири усмивката на моряка, който продължаваше да си играе с дръжката от гардероба, премяташе я между пръстите си и тя ту изчезваше, ту се появяваше отново. Евтин фокус.
Опита се да приеме изчезването на Тела по същия начин, като обикновен фокус — сестра й не беше изчезнала завинаги, просто я бяха скрили временно от нейния поглед.
Прочете отново текста на първата си улика. „Втората улика ще намериш сред отломките от нейното изчезване.“ Като нейна сестра, Скарлет би трябвало да има предимство. Ако нещо в стаята не принадлежеше на Тела, Скарлет щеше да го познае, само че почти нищо не беше останало. Освен картичката в ръката й. Скарлет задържа погледа си върху нея и си даде сметка, че картичката всъщност не е толкова обикновена, колкото й се бе сторило в началото.
— Какво? — попита Джулиан. Скарлет не му отговори веднага и тонът му премина на чаровен режим: — Хайде де, нали сме отбор.
— Сътрудничество, от което имаш полза най-вече ти.
— Не бих се изразил така. Явно забравяш, че без моя помощ изобщо не би се озовала тук.
— Мога да кажа същото за теб — контрира Скарлет. — Аз буквално те върнах в играта, когато вратата на странноприемницата се затръшна в лицето ти, а за благодарност ти спа в стаята ни!
— Не съм те изгонил, можеше да спиш в леглото също като мен — каза Джулиан и се заигра с най-горното копче на ризата си.
Скарлет смръщи вежди.
— Отлично знаеш, че това е невъзможно.
— Добре де. — Той вдигна ръце, уж се предава. — Отсега нататък сътрудничеството ни ще бъде по-равностойно. Аз ще ти казвам каквото знам за играта. Ще споделяме какво сме научили, а за стаята ще се редуваме. Когато е твой ред да спиш там, аз ще спя другаде. Макар че си добре дошла по всяко време, когато е мой ред да спя в стаята.
— Негодник — измърмори под нос Скарлет.
— И с по-лоши имена са ме наричали. А сега ми покажи какво държиш.
Скарлет погледна към коридора, за да е сигурна, че никой не се мотае близо до вратата. После обърна картичката към Джулиан.
— Това не е на сестра ми.
14
На единайсет Скарлет беше луда по замъците. Нямаше значение дали са направени от пясък, от камък или са плод на въображението й. Замъците бяха крепости и тя си представяше, че ако живее в замък, ще е защитена и ще я глезят като принцеса.
Тела не страдаше от подобни романтични заблуди. Не искаше да я глезят, нито да прекарва дните си заключена в някакъв мухлясал стар замък. Тела искаше да пътува по широкия свят, да види ледените села на Далечния север и джунглите на Източния континент. А какъв по-добър начин да осъществи желанието си от това да има прекрасна изумруденозелена рибя опашка.
Тела никога не го беше изричала на глас, но Скарлет знаеше, че сестра й иска да е русалка.
Когато намери тайната й колекция от картички, Скарлет се смя до сълзи. Всички те изобразяваха лъскави русалки… ирусалковци!
След това, случеше ли се да се скарат, или Тела да я дразни за нещо, винаги се изкушаваше да я подкачи за русалките. Дори Скарлет, която все още хранеше непрактични мечти и понякога отпускаше юздите на въображението си, знаеше, че русалките, за разлика от замъците, не съществуват. Но не изричаше и дума. Дори когато Тела я подиграваше заради замъците или растящата й мания по Каравала. Защото мечтата на Тела да стане русалка обнадеждаваше Скарлет, че въпреки бягството на майка им и леденото сърце на баща им, сестра й все още е в състояние да мечтае, а това качество Скарлет искаше да запази на всяка цена.
— Картичките на сестра ми бяха тематични — обясни на Джулиан тя. — Тела никога не е имала картичка със замък.
— Това е по-скоро дворец — отбеляза Джулиан.
— Все едно. Пак не пасва на колекцията й. Това трябва да е следващата улика.
— Сигурна ли си? — попита Джулиан.
— Ако не смяташ, че познавам сестра си достатъчно добре, тогава си намери друг партньор.
— Може и да не ми вярваш, Карлита, но на мен ми е приятно да работя с теб. Освен това ми се струва, че видях този дворец малко след като се качихме на лодката вчера. Ако картичката наистина е втората улика, то третата трябва да я търсим в двореца. Когато играх тук предишния път… — Джулиан млъкна, прекъснат от звука на нечии стъпки. Тежки. Самоуверени. Стъпки, които спряха пред стаята на Тела.