Скарлет надникна през прага.
— Хей, здрасти — поздрави я Данте с леко крива, но иначе почти съвършена усмивка. Пак беше облечен изцяло в черно, сякаш за да е в хармония с тъмните цветове на татуировките си, но при вида на Скарлет лицето му грейна. — Тъкмо отивах към стаята да видя как си. Добре ли спа в стаята ми?
От устата на Данте думите „спа“ и „стаята ми“ прозвучаха скандално.
— Кой е там, любима? — Джулиан се приближи зад гърба й. Не я докосна, но близостта му изглеждаше достатъчно собственическа. Скарлет усещаше тялото му на сантиметри зад своето — Джулиан се бе облегнал с една ръка на касата и с другата на вратата току зад нея.
Очарователното изражение на Данте се стопи. Местеше поглед между Скарлет и Джулиан. Не каза и дума, но Скарлет прочете достатъчно по лицето му. Усети как нещо се променя и у Джулиан.
Гръдта му опря в гърба й — мускулите му бяха твърди, в пълно противоречие с мекия, небрежен тон:
— Няма ли да ни запознаеш?
— Джулиан, това е Данте — представи ги Скарлет.
Данте протегна ръка. Онази с татуираната роза.
— Данте бе така добър да ми отстъпи стаята си — обясни Скарлет, — понеже беше станала някаква грешка с моята.
— Е, значи е добре, че се срещаме. — Джулиан разтърси ръката на Данте. — Радвам се, че сте помогнали на годеницата ми. Когато разбрах какво е станало, много се притесних. Де да беше дошла при мен. — Джулиан се обърна да я погледне, целият фалшива обич и вбесяваща хубост.
Сгрешила бе, че срещата го е притеснила. Напротив, той явно се забавляваше искрено. Играеше ролята на загрижения годеник, за да прогони Данте, но всъщност не му пукаше изобщо.
Скарлет погледна към Данте. Чудеше се как да обясни случилото се, без да излезе, че е излъгала. Но той не я поглеждаше, а красивото му лице, разстроено допреди миг, сега се бе вкаменило в неприятна отсянка на безразличие, все едно Скарлет е спряла да съществува за него.
— Хайде, любима — прошепна Джулиан. — Да се дръпнем, за да огледа човекът.
— Няма нужда — каза Данте. — Вече видях достатъчно. — И продължи по коридора без нито дума повече.
Веднага щом Данте изчезна от погледа й, Скарлет се завъртя на пета да погледне Джулиан.
— Аз не съм твоя собственост и не ми харесва как се държиш.
— Но ти хареса как те гледаше той? — Сведе поглед към нея, запърха с гъстите си тъмни ресници и се усмихна накриво, имитирайки Данте. — Дали се упражнява пред огледалото, как мислиш?
— Престани. Изобщо не ме гледаше така. Просто е добър човек. И за разлика от някои други, бе така добър да ми помогне.
— И май нямаше нищо против да си събере платата за тази помощ.
— Уф! Не всички са като теб. — Скарлет излезе през вратата и тръгна по коридора, стиснала втората си улика — картичката със замъка.
— Казвам само, че този тип не ми харесва — подвикна след нея Джулиан. — По-добре стой далече от него.
Скарлет спря в началото на стълбите, изправи гръб и се обърна. Ясно си спомняше жадния израз на лицето му, когато го завари в избата с Тела.
— То пък сякаш ти си по стока.
— Не казвам, че съм добър човек — отвърна Джулиан. — Но не искам от теб нещата, дето ги иска онзи. Иначе щях да те предупредя и от мене да стоиш далеч. Когато играх тук за последно, той спечели Каравала. Помниш ли, като ти казах, че тази игра има своята цена? Дори победата си има цена, а на него триумфът му струва много. Бас държа, че ще направи и невъзможното, за да спечели отново, и ще използва желанието да си върне всичко, което изгуби. Моят морален компас може и да е повреден, но неговият не съществува.
— О, и това ако не е щастливата двойка! — Хубавото тъмнокосо момиче плесна развълнувано с ръце, докато Скарлет и Джулиан се качваха на лодката му.
Скарлет нямаше никакво желание да играе безметежната бъдеща булка на Джулиан, но все пак успя да захароса поне малко гласа си.
— Снощи не карахте ли велосипед с едно колело?
— О, аз правя много неща — отвърна с гордост момичето.
Джулиан я беше предупредил за велосипедистката предната нощ, но сега, когато момичето потопи греблата във водите на канала, Скарлет реши, че й е трудно да си представи някакви лоши намерения зад жизнерадостната му усмивка. Ако не друго, велосипедистката бе много по-приятелски настроена от лодкарката им предната нощ.
Може би Джулиан просто се отнасяше с подозрение към всички възпитани хора.
Макар че сега се държеше доста дружески с девойката. Показа й картичката, обясни къде искат да отидат, а след това я попита как се казва.