— Йован, но ми викат Йо — каза тя. Продължи да гребе, а Джулиан продължи да й задава въпроси и да се смее на шегите й. Скарлет остана впечатлена от любезността му — когато искаше, той явно можеше да бъде приятен събеседник, макар че настоящите му усилия в тази посока вероятно имаха за цел просто да му осигурят информация. Йован току им сочеше по някоя забележителност или интересна гледка. Каналите всъщност обикаляха в кръг като дълга обелка от ябълка между извити, осветени с фенери улички, пълни с кръчми, от чиито комини се виеше червеникавокафяв пушек, пекарни с формата на кексчета и магазини, опаковани като подаръци за рожден ден. Всичко това в ярки цветове. Небесносиньо. Прасковенооранжево. Патешкожълто. Бебешко розово.
Каналите тънеха в среднощен мрак, но под стрехите на сградите се мъдреха стъклени фенери, които подчертаваха щурите им цветове и осветяваха хората, които влизаха и излизаха с енергична походка. Приличаше на весел танц в ритъма на множеството мелодии, изпълващи въздуха. Лютни, гайди, цигулки, флейти и виолончела. Всеки канал си имаше свой инструмент и ритъм.
— Тук има много за гледане — каза Йован. — Ако човек е склонен да плати и си отваря добре очите, може да види неща, които не могат да се видят другаде. Някои идват тук само да пазаруват и пет пари не дават за играта.
Йован продължи да бърбори, но думите й не стигнаха до Скарлет — раздвижване на ъгъла между две улици бе приковало погледа й. Изглежда, извеждаха насила някаква жена от магазин, буквално я влачеха. Чу се вик, после жената изчезна сред тълпата, която я дърпаше безмилостно.
— Какво става там? — посочи Скарлет. Но докато Йован и Джулиан погледнат, някой бе угасил всички фенери наблизо, скривайки случващото се зад пелена от мрак.
— Ти какво видя? — попита Джулиан.
— Някаква жена в гълъбовосива рокля. Извлякоха я от магазин.
— О, сигурно е просто улично представление — каза Йован с широка усмивка. — Понякога актьорите ги поставят, за да осигурят забавление на зрителите. Уж жената е откраднала нещо или полудява. Подозирам, че ще видите още такива представления в хода на играта.
Скарлет едва не прошепна на Джулиан, че това „представление“ й се е сторило съвсем истинско, но нали точно за това я бяха предупредили на входа на Каравала.
Йован спря да гребе и плесна отново.
— Е, пристигнахме. Дворецът от картичката. Познат като Прокълнатия замък.
За миг Скарлет напълно забрави за жената. Линии от блестящ пясък се издигаха в дворец с формата на гигантска клетка за птици, целият в извити мостове, арки като подкови и кръгли куполи, посипан със златисти снежинки от слънчева светлина. Много по-впечатляващ, отколкото на картичката. Светлината не идваше от свещи, а от самия дворец, чието сияние огряваше мястото, сякаш тук дневната светлина си беше пробила път през сумрака наоколо.
— Какво ти дължим за превоза? — попита Джулиан.
— О, за вас двамата е безплатно — отвърна Йован и Скарлет си даде сметка, че това вероятно е била още една причина за необичайната любезност на Джулиан. — Всичко, което имате, ще ви е нужно вътре. В замъка времето минава още по-бързо.
Йован кимна към двата големи пясъчни часовника при входа на двореца от пясък, високи над два етажа и пълни с дребни рубини, които се изсипваха през стеснението в средата. Засега едва много малка част от тях се беше събрала на дъното.
— Сигурно сте забелязали, че дните и нощите на този остров са по-кратки — продължи Йован. — Някои видове магия се захранват с време, а това място изразходва много магия, така че внимавайте как използвате минутите си, щом влезете в двореца.
Джулиан помогна на Скарлет да слезе от лодката. Докато минаваха по извития мост и между гигантските пясъчни часовници, Скарлет се чудеше колко ли минути от живота й са необходими, за да се роди едно рубинено мънисто. Всяка секунда в Каравала изглеждаше по-богата и наситена от обикновената секунда, като в мига на залеза, когато всички цветове на небето се сливат във вълшебство.
— Трябва да търсим място, което би се харесало на сестра ти — каза Джулиан. — Бих се хванал на бас, че точно на такова място ще намерим третата улика.
Скарлет си помисли за бележката, прикрепена към ключа й. „Третата ще трябва да заслужиш.“
От другата страна на пясъчните часовници алеята вдясно водеше към поредица от златни тераси, с каквито Прокълнатият замък изобилстваше. Погледнати отдолу, терасите приличаха на рафтове в библиотека, пълни със стари книги, от онези, които обикновено те предупреждават да не докосваш.