— Колко вземаш за гледане? — попита Джулиан. И да беше изненадан от уникалната външност на мъжа, с нищо не го показа.
— Ще разкрия бъдещето ви пропорционално на онова, което ми дадете — отговори изрисуваният.
— Благодаря, но не — заяви Скарлет. — Нямам нищо против да научавам бъдещето си в движение.
Джулиан я изгледа.
— Останах с друго впечатление вчера, когато минахме покрай онези нелепи очила.
— Какви очила?
— Сещаш се, онези, които се предлагаха в различни цветове и уж показвали бъдещето.
Скарлет се сети за какво говори. Да, очилата й се бяха сторили интересни, но не предполагаше, че Джулиан е забелязал.
— Ако искаш да влезеш, направи го, а аз ще потърся улики. — Джулиан сложи ръка ниско на гърба й и я побутна леко.
Тя отвори уста да възрази — да си сложиш очила не беше като да влезеш в тъмна шатра с полугол мъж. От друга страна, ако не беше страхът й, още вчера щеше да е намерила Тела. Щом третата улика трябваше да се заслужи, може би трябваше да надмогне предпазливостта си и да получи информация за бъдещето, за това къде да търси сестра си.
— Искаш ли да влезеш с мен? — попита тя.
— Предпочитам бъдещето ми да си остане изненада. — Джулиан кривна глава към павилиона с целувките. — Като приключиш, ще те чакам там. — И й прати въздушна целувка, която я наведе на мисълта, че предишната му резервираност е била само плод на нейното въображение.
— Не съм сигурен, че нещата стоят така — каза татуираният.
Скарлет можеше да се закълне, че не е изрекла мислите си на глас, а този тип не би могъл да надзърне в главата й, нали така? Навярно просто е решил, че репликата му би могла да се върже с кажи-речи всичко, и това беше поредният номер да я вкара в тъмната си шатра.
15
Татуираният младеж — казваше се Найджъл — я поведе през платнището на шатрата си и по няколкото пясъчни стъпала, които се спускаха към вкопан в земята под, отрупан с разхвърляни възглавнички. Въздухът тежеше от дима на свещи и миризмата на жасминов тамян.
— Седни — инструктира я Найджъл.
— Предпочитам да остана права. — Морето от възглавнички твърде много й напомняше за леглото й в „Стъклената змия“. Спомни си как Джулиан се бе излегнал на мекия дюшек с полуразкопчана риза.
Тръсна глава и видя, че Найджъл се е излегнал по подобен начин на възглавничките, с разперени голи ръце, и с мъка потисна внезапното си желание да хукне обратно по стълбите.
— Къде ти е стъкленото кълбо? Или картите за гледане? — попита тя.
Найджъл не направи нищо особено, само ъгълчето на устата му потрепна, но и това бе достатъчно за Скарлет да отстъпи назад.
— Много страх има у теб.
— Не, просто съм предпазлива — поправи го тя. — И се опитвам да разбера как работят предсказанията ти.
— Защото те е страх — повтори той. Ако се съдеше по погледа му, нямаше предвид единствено колебанието, с което бе влязла в шатрата му. — Все поглеждаш към нарисувания катинар на устните ми. Чувстваш се в опасност и в капан. — Найджъл посочи към другата страна на устата си. — Погледът ти се спира и тук. Търсиш любов и защита.
— А нима всички момичета не търсят това?
— Не мога да говоря от името на всички момичета, но погледите на повечето хора са привлечени от други неща. Мнозина се стремят към власт. — Найджъл плъзна пръст с татуиран по дължината му кинжал по дракона на корема си. — Други търсят удоволствие. — Прокара ръка по цирковите сцени на бедрата си. — Ти подмина всички тези неща почти без внимание.
— И така ли предсказваш бъдещето? — Скарлет направи крачка напред, водена от растящо любопитство. — Използваш картините по тялото си, за да разчетеш хората?
— Мисля за тях като за огледала. Бъдещето прилича на миналото, в голямата си част е предрешено, но винаги може да настъпи промяна…
— Аз пък мислех, че е обратното — каза Скарлет. — Че миналото не подлежи на промяна, а бъдещето е променливо.
— Не. Миналото е решено само в известна степен, а промените в бъдещето са по-трудно осъществими, отколкото си мислиш.
— Значи твърдиш, че всичко е предначертано от съдбата? — Скарлет не беше голяма любителка на съдбата. Предпочиташе да вярва, че ако е добра, ще й се случат добри неща. Съдбата й внушаваше чувство на безсилие и безнадеждност, караше я да се чувства незначителна. В нейните представи съдбата беше една по-голяма и по-силна версия на баща й, която краде правото й на избор и контролира безмилостно живота й, без да се интересува какво мисли тя по въпроса. Съдбата означаваше, че постъпките й нямат никакво значение.