— Твърде лесно се потапяш в страха — изтъкна Найджъл. — Онова, което ти разбираш под „съдба“, се отнася само за миналото. Бъдещето ни е предсказуемо, защото самите ние, като създания на този свят, сме предсказуеми. Помисли си за котка и мишка. — Найджъл вдигна ръка. Близо до подмишницата му бяха татуирани жълтеникава котка и мишле на черно-бели райета. Котката протягаше ноктести лапи към мишката. — Когато котка види мишка, непременно се втурва да я гони, освен ако самата тя не е преследвана от нещо по-голямо, куче, да речем. Същото е и при нас. Бъдещето знае към какво се стремим, освен ако на пътеката ни не се появи нещо по-голямо, което да ни прогони от нея. — Найджъл плъзна пръсти към един син като среднощ цилиндър, татуиран върху китката му, и Скарлет разшири очи като хипнотизирана. Шапката приличаше досущ на цилиндъра, който Легендата носеше в нейните сънища, и това я подсети за времето, когато най-съкровеното й желание беше да получи писмо от него.
— Но бъдещето вижда ясно дори онези неща, които биха могли да променят курса ни — продължи Найджъл. — Това не е съдба, а просто погледът на бъдещето върху онова, за което копнеем най-силно. Всеки човек има властта да промени съдбата си, стига да е достатъчно смел и да се бори със зъби и нокти за най-съкровеното си желание.
Скарлет откъсна очи от цилиндъра и погледна към Найджъл. Той отново й се усмихваше.
— Тази шапка ти е интересна? — подхвърли.
— О, аз всъщност не гледах нея. — Не знаеше защо се чувства толкова смутена. Е, може би защото трябваше да мисли за Тела, а не за Легендата. — Гледах другите изображения върху ръката ти.
Найджъл очевидно не й повярва. Усмивката му се разшири като на тигър.
— Готова ли си да чуеш какво виждам в бъдещето ти?
Скарлет пристъпи от крак на крак. Дим от свещи се виеше покрай възглавничките. Очертанията на играта отново се размиваха. В думите на Найджъл имаше повече смисъл, отколкото би й се искало. Погледът й се спря върху огнедишащия дракон на корема му и тя се сети за баща си и неговия разрушителен стремеж към все повече власт. Дивашките циркови сцени върху бедрата му й напомниха за Тела, която жадно търсеше удоволствия, за да забрави раните, да си затвори очите за тях. А за катинара и сърцето при устните си Найджъл беше абсолютно прав.
— Какво ще ми струва?
— Само няколко отговора. — Найджъл махна с ръка и запрати към нея валма лилав дим. — Ще ти задавам въпроси и срещу всеки искрен отговор ще отговоря на твой въпрос.
Казано така, звучеше наистина просто.
Само няколко отговора.
А не първородното й дете.
Не парченце от душата й.
Толкова простичко.
Твърде просто.
Но Скарлет знаеше, че нищо не е толкова просто, особено в тази полувкопана в земята шатра, създадена да изкушава и хваща в капан.
— Ще започна с нещо лесно — каза Найджъл. — Разкажи ми за своя спътник, онзи хубавец, с когото дойде. Любопитно ми е какво изпитваш към него.
Погледът й моментално се върна към устните на Найджъл. Към бодливата тел около тях. „Не сърцето. Не сърцето.“ Чувствата й към Джулиан не бяха такива.
— Джулиан е непочтен егоист, който не се свени да използва хората.
— И въпреки това си се съгласила да играете заедно на Каравала. Явно изпитваш и друго към него. — Найджъл замълча за миг. Бе спряла погледа си на сърцето и това не беше убягнало от вниманието му. Скарлет не знаеше защо е важно това, но очевидно беше важно. Както си пролича и от следващия му въпрос: — Смяташ ли, че е привлекателен?
Искаше й се да отрече. Джулиан беше бодливата тел. Не сърцето. Но макар да имаше възражения срещу чисто човешките му качества, не би могла искрено да отрече, че е изключително привлекателен физически. Суровото му лице, рошавата тъмна коса, топлата кафява кожа. И макар че никога не би го признала пред него, наистина харесваше онази характерна самоувереност, която пропиваше всяко негово движение, сякаш нищо на света не би могло да го нарани. Когато беше с него, страховете й отслабваха. Когато беше с него, й беше по-лесно да повярва, че храбростта невинаги завършва с поражение.
Само че не искаше да казва това на Найджъл. Ами ако Джулиан подслушваше отнякъде?
— Аз… — Искаше да каже, че външността му не я интересува, но думите залепнаха за езика й като меласа.
— Проблем ли има? — Найджъл размаха ръка над конус от тамян. — Ето, това помага да се развърже езикът.
„Или принуждава хората да кажат истината“ — помисли си Скарлет.
Когато отново отвори уста, думите се изляха като порой:
— Мисля, че е най-привлекателният човек, когото съм виждала.
Идеше й да се плесне с ръка през устата и да натика думите обратно.