— Освен това мисля, че е арогантен и самонадеян — успя да добави, в случай че негодникът подслушваше.
— Интересно. — Найджъл събра пръстите на двете си ръце. — Така, а сега да чуем твоите два въпроса.
— Какво? — Предполагала бе, че ще я пита и за други неща, не само за Джулиан. — Нямаш ли други въпроси към мен?
— Времето ни изтича. Тук часовете се изнизват като минути. — Ръцете му се плъзнаха към загасващите свещи покрай стените на шатрата. — Имаш два въпроса.
— Само два?
— Искаш ли този да е единият?
— Не, просто… — Скарлет затвори решително уста, преди да е казала нещо необмислено.
Ако наистина беше само игра, не би имало значение какво ще попита. Каквито и отговори да получеше, щяха да се измислени. Но ако играта беше омесена с реалност? За миг Скарлет позволи на мислите си да притичат на пръсти в това опасно място. Вече се бе докоснала до истинска магия — странната врата на Алги в магазина за часовници и омагьосаната рокля, която й беше подарил Легендата. А тамянът на Найджъл я беше накарал да каже истината, което също приличаше на магия. Ако човекът пред нея наистина можеше да вижда бъдещето, какво би искала Скарлет да научи?
Погледът й се върна към сърцето в ъгълчето на устата му. Червено. Цветът на любовта, сърцераздирателната мъка и други неща, едновременно добродетелни и зли. Гледаше го и си мислеше за графа, за прекрасните му писма и дали трябва да вярва на думите му.
— Човекът, за когото предстои да се омъжа… Можеш ли да ми кажеш що за човек е? Дали е добър и почтен?
Моментално съжали, че не е попитала най-напред за сестра си. Би трябвало да мисли единствено за Тела, нали точно заради това беше влязла в шатрата. Ала вече беше късно да върне въпроса си.
— Никой не е напълно почтен — отговори Найджъл. — Дори да не лъжем другите, често лъжем себе си. А думата „добър“ означава различни неща за различните хора. — Той се наведе напред, озова се толкова близо до Скарлет, че сякаш всички сцени по тялото му я наблюдаваха едновременно. Взираше се толкова напрегнато в нея, че Скарлет се зачуди дали и по нейното лице няма изображения, които само той може да види. — Съжалявам, но мъжът, за когото ще се омъжиш, не отговаря на твоята представа за доброта. В миналото може и да е бил добър, но се е отклонил от онази пътека и не е ясно дали някога ще се върне там.
— Какво имаш предвид? И как може да не е ясно? Нали бъдещето било предначертано, нали уж сме като котки, които все гонят една и съща мишка?
— Да, но се случва мишките да са две. Не е ясно коя ще подгони той. Добре ще е да бъдеш предпазлива. — И отново я погледна, сякаш е покрита с картини, които само той виждаше. Картини, които изкривиха лицето му в гримаса, сякаш и тя имаше сърце край устата си, но нейното бе натрошено на парчета.
Опита се да си внуши, че си въобразява. Че той се опитва да я метне. Да я уплаши като част от играта. Само че женитбата й с графа нямаше нищо общо с Каравала. Найджъл нищо не би могъл да спечели от тайнственото си предупреждение.
Найджъл се надигна от възглавничките си и тръгна към дъното на помещението.
— Чакай — викна след него Скарлет. — Още не съм задала втория си въпрос.
— Всъщност ми зададе три въпроса.
— Но два от тях не бяха истински въпроси. Ти така и не ми обясни ясно правилата. Дължиш ми още един въпрос.
Найджъл надвисна над нея. Кула от пъстри образи, увенчани с хищна усмивка.
— Нищо не ти дължа.
16
— Моля те! — тръгна след него Скарлет. — Не държа да надникна в бъдещето. Отвлякоха сестра ми като част от играта, можеш ли да ми кажеш къде да я намеря?
Найджъл се обърна. Цветните изображения се размиха пред погледа й.
— Щом толкова те е грижа за сестра ти, защо не попита най-напред за нея?
— Не знам — смънка Скарлет. Само че това не беше докрай вярно. Направила бе още една грешка, точно като в магазина за часовници. Тревогите за собственото й бъдеще се бяха оказали с приоритет пред настоящето на сестра й. Но може би тази грешка все още можеше да поправи. Найджъл беше казал, че ще разкрие бъдещето й пропорционално на това, което тя му даде. — Чакай! — извика тя, когато той й обърна отново гръб. — Заради сърцето е — избъбри. — Щом те погледна, виждам сърцето при устата ти и то ме навежда на мисли за сватбата ми, която ще се състои само след седмица. Наистина искам да се омъжа, но никога не съм виждала годеника си, има много неща, които не знам за него и… — Не й се искаше да признава това на глас, ала се насили да продължи: —… и ме е страх.
Найджъл се обърна бавно. Дали вижда колко надълбоко стига страха й, запита се Скарлет, по-дълбоко, отколкото самата тя си бе давала сметка до този момент. Погледът й се спря върху веригата, татуирана около врата му, и тя си представи подобна, но невидима верига около собствения си врат, верига, която винаги я дърпа назад, чиито брънки са се втвърдили от дългогодишното жестоко отношение на баща й.