Скарлет хукна след него към сенчестото дъно на вътрешния двор, отвъд последния ред шарени тенти. Ала Джулиан изчезна отново. Шмугна се под арката вляво от нея.
— Джулиан! — Скарлет мина под същата сумрачна арка и продължи по тясна алея, която я отведе до пуста, печална градина. Ала тъмната коса на Джулиан не се виждаше между напуканите статуи, енергичните му движения не се мяркаха иззад умиращите растения. Беше изчезнал, точно както бяха изчезнали цветовете на градината, изоставяйки я избелена и грозновата.
Скарлет се огледа за друга арка, през която би могъл да излезе Джулиан, но малкият парк нямаше изход, свършваше при очукан фонтан, който плюеше кафява вода в мръсен басейн, по чието дъно се мъдреха няколко жалки монети и едно стъклено копче. Най-тъжният фонтан на желанията, който бе виждала някога.
В това нямаше смисъл. Нито в изчезването на Джулиан, нито в тази изоставена градина, оставена да умре сред иначе грижливо поддържаното царство на Каравала. Дори въздухът не беше в ред. Вонеше на граниво, задушно.
Скарлет усещаше как тъгата на фонтана заразява и нея, как превръща тревогите й в онази жълтеникава безнадеждност, която е несъвместима с живота. Запита се дали същото не е поразило и растенията. Знаеше какво е да те обземе осакатяващата чернота. Ако не беше решимостта й да опази на всяка цена сестра си, сигурно отдавна щеше да се е предала.
И вероятно е трябвало. Каква беше онази поговорка? „Няма ненаказано добро.“ В много отношения обичта й към Тела беше източник на постоянна болка. Каквито и усилия да полагаше Скарлет, така и не бе успяла да запълни празнината, оставена от майка им. А и Тела всъщност не отвръщаше на чувствата й. Ако я обичаше на свой ред, не би заложила на карта стремежите на Скарлет, не би я довлякла против волята й в тази гадна игра. Тела никога не обмисляше нещата. Беше самовлюбена, безразсъдна и…
Не! Скарлет тръсна глава и си пое дълбоко въздух. Всичко това не беше вярно. Тя обичаше Тела повече от всичко. И повече от всичко искаше да я намери.
„Заради фонтана е“ — осъзна Скарлет. Обзелото я отчаяние беше продукт на някаква магия, хвърлена тук, за да прогонва посетителите. Тази градина криеше нещо.
Може би затова Найджъл й беше казал да следва Джулиан и неговото черно сърце — защото е знаел, че ще я доведе тук. Сигурно тук беше скрита следващата улика.
Ботушките й затропаха по мърлявите камъни. Скарлет заобиколи басейна на фонтана към мястото, където бе зърнала копчето. Беше второто, което виждаше тази нощ. Копчето трябваше да е част от улика. Взе една пръчка и се протегна да го избута към себе си. И точно тогава го видя.
Лесно би могла да го пропусне. Нечии не толкова напрегнати очи сигурно биха го подминали. Под мътната кафеникава вода, гравирано върху дъното на басейна, я гледаше слънце с вписана звезда и вписана сълза в звездата — символът на Каравала. Не изглеждаше толкова вълшебен като печата на първото писмо, изпратено й от Легендата, но пък нищо не изглеждаше магическо в тази ужасна градина.
Скарлет побутна символа с пръчката си. Моментално водата започна да се оттича и отнесе със себе си чувството за безнадеждност. Едновременно с това тухлите по дъното на басейна се разместиха и разкриха вита стълба, спускаща се към тъмни и незнайни дълбини. Беше от онези стълби, по които не ти се иска да слезеш сам. А и почти не й беше останало време, ако искаше да се върне в странноприемницата преди изгрев. Но ако Джулиан беше изчезнал тук и ако той беше момчето с черно сърце, значи Скарлет трябваше да го последва и да намери следващата улика. Или щеше да открие Тела в тази гонитба, или собственият й страх щеше да я прогони.
С чувството, че прави гигантска грешка, Скарлет заслиза на бегом по стъпалата. Първите десетина бяха мокри, следващите — сухи и посипани с пясък. И сякаш нямаха край. Това стълбище със сигурност се спускаше много по-дълбоко от стълбите, които водеха към избата у дома.
Факли осветяваха шахтата и хвърляха резки сенки върху светлозлатистите пясъчни стъпала, които потъмняваха постепенно. Сигурно се беше спуснала поне три етажа под земята. Имаше чувството, че се е озовала в сърцето на замъка. Убеждението й, че няма място тук, се засилваше с всяка секунда.
Тревогите, които се бе опитала да прогони, една по една изплуваха на повърхността. Ами ако беше видяла друг мъж, а не Джулиан? Ами ако Найджъл я е излъгал? Нали Джулиан я беше предупредил да не се доверява на хората тук? Всеки пореден страх стягаше нова верига около врата й и я изкушаваше да хукне обратно към повърхността. Имаше чувството, че се дави, но продължи упорито напред.
При основата на стълбището започваше коридор с множество разклонения, досущ многоглава змия. Тъмен, великолепен и страшен. Студ лъхаше от единия проход. Топъл бриз — от друг. Но в нито един не се чуваха стъпки.