— Ти как слезе тук?
Скарлет се завъртя. Мътна светлина потрепваше над устието на студения проход и огряваше момичето с начервените устни, което ги беше докарало с лодката си до „Змията“ предната нощ и през целия път беше заглеждало Джулиан.
— Търся спътника си. Видях го да слиза…
— Тук няма никого — каза момичето. — И изобщо не е трябвало да идваш…
Някой изпищя. Писък нажежен и ярък като огън.
Слабоват глас в главата й прошепна, че това е само игра, че писъкът е само илюзия. Ала момичето с начервените устни изглеждаше съвсем наистина уплашено, а писъкът звучеше като напълно истински. Мислите на Скарлет се върнаха към договора, който беше подписала с кръв, и към слуховете за жената, която намерила смъртта си в Каравала преди няколко години.
— Какво беше това? — попита настоятелно Скарлет.
— Трябва да си вървиш. — Момичето я хвана за ръката и я дръпна към стълбите.
Нов писък отекна между стените, прах се посипа от тавана и се смеси със светлината на факлите, чийто пламък трептеше сякаш в хармония с жалния вой.
Макар да го зърна само за част от мига, Скарлет можеше да се закълне, че е видяла да връзват жена — същата жена с гълъбовосивата дреха, която бе видяла да извеждат по-рано. Според Йован онова било само номер за забавление на публиката, но тук, в подземието, нямаше кой да чуе писъците на жената, ако не броим Скарлет.
— Какво й правят? — Тя продължи да се дърпа от хватката на начервеното момиче, искаше да отиде при жената, но момичето беше силно. И нищо чудно, щом редовно се занимаваше с гребане.
— Престани да се дърпаш — предупреди я момичето. — Ако влезеш в тези тунели, и ти ще полудееш като нея. Нищо лошо не й правим, просто се опитваме да й попречим, преди сама да се е наранила. — Момичето я бутна силно и я събори на колене в основата на витото стълбище. — Няма да намериш спътника си тук. Тук има само лудост.
Още един вик подчерта думите й, само че този идваше от гърлото на мъж.
— Кой беше… — Врата с пясъчен цвят се затръшна пред Скарлет, преди да е довършила, отделяйки стълбището от коридорите, от момичето и писъците. Но дори след като се изкачи на повърхността, във вътрешния двор, писъците ехтяха в главата й като влага в облачен ден.
Последният вик, мъжкият, не й беше прозвучал като на Джулиан. Или поне това се опитваше да си внуши Скарлет, докато търсеше лодка, която да я върне в „Змията“. Повтаряше си, че това е само игра. Ала онова с лудостта започваше да й се струва съвсем истинско.
Ако жената в сиво наистина бе полудяла, логичният въпрос беше защо. Защо? А ако не беше полудяла и просто изпълняваше роля в голямото представление, Скарлет лесно можеше да си представи как човек наистина губи ума си в опит да й помогне.
Сети се за Тела. Ами ако и тя беше вързана някъде и пищеше? Не. Точно този ред на мисли щеше да я докара до лудост. Легендата сигурно бе осигурил на Тела цял етаж с луксозни стаи. Скарлет си я представи как командори слугите и похапва ягоди с розова захар. Нали Джулиан бе казал, че Легендата се грижи отлично за своите гости?
Надяваше се да завари Джулиан в таверната, буквално го чуваше как я подкача, че е хукнала след някого, който прилича на Найджъл. Сигурно просто му е писнало да я чака, доскучало му е и си е тръгнал. Не него е оставила да пищи в тунела. Друг тъмнокос млад мъж е видяла да влиза на бегом в градината. А казаното от Найджъл е било просто поредният номер в играта. Докато стигне до „Стъклената змия“, вече бе убедена във всичко това. Почти.
Стъклената таверна беше дори по-пълна от предния ден. Миришеше на смях и фукни, поръсени с подсладено пиво. Половин дузина стъклени маси приютяваха разрошени от вятъра жени и мъже със зачервени страни, всички се хвалеха с дневния си улов на улики или се оплакваха от липсата на такъв.
Скарлет с голямо удоволствие дочу среброкосата жена, с която се бе сблъскала в стаята на Тела, да се окайва как я изпързалял някакъв тип, който твърдял, че продава вълшебни дръжки за врати.
— Пробвахме дръжката — обясни тя. — Сложихме я на нашата врата, но тя не ни отведе на ново място.
— Защото всичко това е просто игра — изтъкна мъж с черна брада. — Всъщност изобщо няма магии.
— О, не мисля, че…
Скарлет с радост би останала да подслушва с надеждата да научи нещо полезно, защото и за нея границите между играта и реалността бяха започнали опасно да се размиват, ала един млад мъж близо до ъгъла привлече вниманието й. Тъмна рошава коса. Силни рамене. Самоувереност. Джулиан.