Главата й се завъртя от облекчение. Нищо лошо не го е сполетяло. Не са го измъчвали. Всъщност си изглеждаше съвсем добре. Беше с гръб към нея, но килнатата глава и ъгълът на раменете подсказваха, че флиртува с момичето на съседната маса.
Облекчението й се преля в нещо друго. Щом на нея не й е позволено дори да си приказва с друг мъж заради измисления им годеж, значи и Джулиан няма да прави мили очи на някаква фуста в бар. И най-малко на тази конкретна фуста — бременната блондинка, която беше отмъкнала нещата на Скарлет. Само че сега блондинката изобщо не изглеждаше бременна. Корсажът на роклята й беше стегнат, а от големия корем нямаше и помен.
Прекипяла отвътре, Скарлет се приближи и сложи ръка на рамото на Джулиан.
— Любими, коя е…
Мъжът се обърна и Скарлет остана с отворена уста.
— О, извинявай. — Защо чак сега виждаше, че мъжът е облечен изцяло в черно? — Взех те за…
— Годеника си? — подсказа й Данте с неприятен тон.
— Данте…
— А, значи помниш името ми. Не си ме използвала само заради леглото ми. — Изрече го на висок глас. Клиентите на съседните маси стрелнаха Скарлет с погледи, в които се четяха различни неща, всичките неприятни. От отвращение до похот. Един мъж се облиза шумно, а група младежи размахаха ръце в неприлични жестове.
Блондинката изсумтя.
— Това ли е момичето, за което ми разказа? По думите ти реших, че е много по-хубава.
— Пих твърде много — каза Данте.
Червена жега обгаряше бузите на Скарлет, много по-ярка от обичайното й прасковено смущение. Джулиан може и да беше лъжец, но явно не грешеше за истинската природа на Данте.
Искаше й се отвърне подобаващо на Данте и момичето, но в гърлото й бе заседнала буца, а в гърдите й зееше празнота. Мъжете от съседните маси още я зяпаха и се хилеха, а панделките на роклята й започваха да потъмняват в отсенки на черното.
Трябваше да се махне оттук.
Скарлет се завъртя на пета и тръгна към изхода, последвана от хихикане и шепот, а от панделките й капеше черно и се разливаше в грозни петна по бялата й дреха. Сълзи избиха в очите й. Горещи, гневни, засрамени.
Това заслужаваше заради преструвките си, че няма истински годеник. И къде й е бил умът да го докосва така? И да го нарича „любими“. Беше взела Данте за Джулиан, но това с нищо не променяше нещата.
Тъпият Джулиан.
Изобщо не трябваше да се съгласява на това тяхно „споразумение“. Искаше й се да се гневи на Данте, но не той, а Джулиан беше авторът на цялата тази каша. Отвори решително вратата на стаята си. Очакваше да го завари изтегнат на голямото бяло легло, отпуснал тъмната си глава на възглавница, с крака подпрени на друга. Стаята вонеше на него. На студен вятър, подли усмивки и безсрамни лъжи. Скарлет усети сенките на тези неща, когато влезе в стаята. Сенките бяха вътре, но не и младият мъж, който вървеше с тях.
Огънят в камината гореше кротко. Леглото си беше на мястото, недокоснато, покрито с пухени завивки. Морякът беше спазил обещанието си да се редуват за стаята.
Или така и не си беше тръгнал от Прокълнатия замък.
17
Този път Скарлет не сънува Легендата. Не сънува нищо, колкото и упорито да преследваше съня. Щом затвореше очи, пред вътрешния й взор се разстилаха змиеподобните коридори в подземията на Прокълнатия замък, пълни с припукващи факли и писъци.
Отвореше ли очи, дебнещи сенки пълзяха там, където не им беше мястото. Стиснеше ли клепачи, ужасният цикъл започваше отново.
Повтаряше си, че всичко това, сенките и звуците, съществуват единствено в главата й. Писъци, стъпки и скърцане.
Докато нещо не изскърца наистина, не в главата й, а в стаята.
Скарлет се надигна бавно. Загасващият огън в камината припукваше и хвърляше локви светлина тук и там. Но онова скърцане беше по-силно.
Ето го пак. Миг по-късо скритата врата към нейната стая се отвори със замах и Джулиан влезе със залитане.
— Здрасти, Карлита.
— Какви ги… — Скарлет не довърши въпроса си. Дори на слабата треперлива светлина се виждаше, че нещо не е наред. Стъпките му бяха неравномерни. Главата му беше килната под необичаен ъгъл. Тя се измъкна от леглото, грабна едно одеяло и се уви с него. — Какво е станало с теб?
— Не е толкова зле, колкото изглежда. — Джулиан залитна, все едно е пиян, но Скарлет не долавяше миризма на алкохол, а само металическата воня на кръв.
— Кой ти стори това?
— Игра, просто игра, не забравяй. — Усмивката му се разкриви на треперливата светлина от огъня, после той се строполи на дивана.
— Джулиан! — Скарлет се хвърли към него. Цялото му тяло беше студено, сякаш дълго време е бил навън. Идеше й да го разтърси, да го събуди по един или друг начин, но може би идеята не беше добра предвид количеството кръв. Много кръв. Съвсем истинска кръв. Кръвта беше сплъстила тъмната му коса, полепна и по нейните ръце, когато се опита да го намести по-удобно на дивана. — Веднага се връщам… ще ида да потърся помощ.