— Не… — Джулиан я стисна за ръката. Пръстите му бяха ледени, също както и цялото му тяло. — Стой тук. Няма страшно. Раните на главата винаги изглеждат зле и кървят много. Просто донеси леген и някаква кърпа. Моля те. — При последните думи пръстите му се стегнаха около ръката й. — Ако доведеш някого, ще възникнат въпроси. Лешоядите, както ги нарече… ще решат, че и това е част от играта.
— А не е ли?
Джулиан поклати бавно глава и пусна ръката й.
Скарлет не мислеше, че лешоядите са единствената причина за молбата му. Въпреки това изтича и донесе леген и два пешкира. Само за минутка водата в легена стана червена, после кафява. След още няколко минути Джулиан сякаш се постопли. За раната на главата се оказа прав — не беше толкова зле, колкото изглеждаше. Беше плитка, но наистина кървеше обилно. Сигурно затова Джулиан се килна настрани, когато понечи да се надигне.
— Мисля, че трябва да полежиш още малко. — Скарлет сложи нежно ръка на рамото му. — На друго място ранен ли си?
— Може би ще е добре да провериш тук. — Джулиан вдигна ризата си. Скарлет сигурно би се изчервила до ушите при вида на съвършения релеф на златистокафявите мускули, ако не беше кръвта по корема му.
Взе по-чистия пешкир, притисна го предпазливо към кожата му и започна да бърше кръвта с бавни движения. Никога не беше докосвала млад мъж — или какъвто и да било мъж — по този начин. Внимаваше да го докосва само с пешкира, макар че пръстите й се изкушаваха да сторят друго. Да пробват дали кожата му е толкова мека, колкото изглежда. Дали и графът имаше такъв корем — плосък и с релефни мускули?
— Джулиан, не затваряй очи! — смъмри го тя в опит да отклони мислите си от тялото му. Трябваше да се съсредоточи върху задачата си. — Тази рана може и да се нуждае от няколко шева — каза тя след малко. Само че, след още минутка, когато избърса в достатъчна степен кръвта, отдолу се показа съвсем здрава кожа. — Чакай, не виждам никаква рана.
— Няма рана. Но ми беше много приятно. — Джулиан изстена и изви гръб.
— Ах ти, негодник! — Скарлет дръпна ръце. Сърбяха я да го зашлеви, но все пак беше ранен. — Какво стана? Или ще ми кажеш истината, или ще те изритам от стаята, да знаеш.
— Не е нужно да ме заплашваш, Карлита. Помня какво се договорихме. Нямам намерение да остана тук, нито да ти открадна цветето. Просто исках да ти дам това — каза той и бръкна в джоба си. Скарлет забеляза, че кокалчетата на ръцете му не бяха нито ожулени, нито дори зачервени. Ако са го били, значи не е отвърнал.
Канеше се да повтори въпроса си, когато той отвори шепа.
Искрящо червено.
— За тези ли се тръшкаше толкова? — Джулиан тикна алените обици в ръцете й безцеремонно, все едно й подаваше някой от окървавените пешкири.
— Къде ги намери? — ахна Скарлет. Макар че нямаше голямо значение къде ги е открил. Важното бе, че си е направил труда. И че въпреки демонстративната му небрежност обиците бяха в отлично състояние, всички камъчета бяха налице, нямаше одраскани и очукани. В процеса на обучението си и по изрично настояване на баща й, Скарлет се беше научила да благодари на десетина езика, но нито една от заучените фрази не изглеждаше достатъчна за случая.
— Заради тях ли пострада? — попита тя.
— Ако смяташ, че бих се сбил заради някакви евтини обиди, значи за пореден път ме надценяваш. — Джулиан се надигна от дивана и тръгна към вратата.
— Спри — каза Скарлет. — Не можеш да си тръгнеш в това състояние.
Той кривна глава.
— Каниш ме да остана ли?
Скарлет се колебаеше.
Джулиан беше ранен.
Което не правеше присъствието му по-приемливо.
Тя беше сгодена, а дори да не беше…
— И аз така си помислих — измърмори Джулиан и протегна ръка към дръжката на вратата.
— Чакай… — спря го отново Скарлет. — Още не си ми казал какво е станало. Има ли нещо общо с тунелите под Прокълнатия замък?
Джулиан застина, ръката му — на сантиметри от дръжката на вратата, сякаш провесена там на невидими конци.
— За какво говориш?
— Мисля, че знаеш отлично за какво говоря. — Скарлет съвсем ясно помнеше последния вик, който беше чула в подземието. — Проследих те.
Лицето му се изопна. Тъмни кичури засенчваха като мокри пера свъсените му вежди.
— Не съм ходил в никакви тунели. Ако си следила някого, не съм бил аз.
— Щом не си бил в тунелите, тогава как си пострадал?
— Не съм чувал за никакви тунели, кълна се. — Джулиан дръпна ръка от дръжката на вратата и пристъпи към Скарлет. — Кажи ми какво точно видя там.