Огънят в огнището угасна окончателно с едно последно валмо сив дим, цвят на неща, които е по-добре да се споделят шепнешком.
Искаше й се да не му вярва. Ако е бил в тунелите, това би обяснило няколко неща. От друга страна, ако наистина него бе чула да вика в подземието, едва ли е щял да се отърве само с раната на главата.
— Открих тунелите, след като си тръгнах от шатрата на гадателя. — И му разказа всичко, премълчавайки само онова за черното сърце. Че той е момчето с черното сърце. Беше й върнал обиците, значи не можеше да е толкова лош. Което не означаваше, че трябва да смъква гарда си докрай. И занапред щеше да го следи внимателно, да търси в поведението му признаци за измама. Искаше да му вярва, но недоверието беше станало част от природата й. Джулиан още изглеждате нестабилен, сякаш му се виеше свят, но това сигурно се дължеше на раната. — Възможно ли е там да държат Тела, как мислиш? — попита накрая тя.
— Това не е в стила на Легендата. Може да ни преведе през пищящи коридори към следващата улика, но дълбоко се съмнявам, че държи сестра ти на такова място. — Усмихна се хищнически, което я върна назад към първата им нощ на плажа. — Легендата обича затворниците му да се чувстват като гости.
Дали просто не театралничи, запита се Скарлет. Не беше чувала Легендата да е държал някого в плен. Но Джулиан беше споменал нещо подобно и преди, а сега думата „затворници“ изпълни Скарлет със същата тревога, обзела я, когато осъзна, че Легендата е отвлякъл сестра й.
— Ако не я държи под ключ, тогава какво прави с нея?
— Е, сега вече започваш да задаваш правилните въпроси — отбеляза Джулиан и погледите им се срещнаха. Нещо опасно проблесна за миг в неговите очи, после клепачите му натежаха и той залитна.
— Джулиан! — Скарлет го прихвана над лактите, но той беше твърде тежък да го удържи, а диванът беше твърде далеч. Затова го подпря с тяло. Вече не беше студен, а гореше. Жега се изливаше от кожата му през ризата и я стопляше по непознати начини, докато тя го притискаше с тяло към вратата.
— Карлита — измърмори Джулиан с притворени очи. Светлокафяви, с цвета на карамел и течна кехлибарена похот.
— Трябва да легнеш — каза Скарлет и понечи да се отдръпне, но ръцете му се увиха около кръста й. Горещи като гръдта му и също толкова силни.
Скарлет направи опит да се измъкне, но изражението му я спря. Досега не я беше гледал по този начин. Понякога я гледаше като хищник плячка, но сега… сега я гледаше така, сякаш няма нищо против да си разменят ролите. Сигурно беше заради треската и раната на главата, но за миг й се стори, че иска да я целуне. Наистина да я целуне, а не както когато я дразнеше в замъка. Сърцето й се разлудува и всеки сантиметър от тялото й се отвори за неговото, докато горещите му пръсти пълзяха бавно нагоре по гърба й. Знаеше, че трябва да се дръпне, но ръцете му я водеха вещо и нежно, все по-близо, сетне устните му се разтвориха.
Скарлет ахна.
Ръцете на Джулиан застинаха. Тихият звук, откъснал се от устните й, сякаш го върна грубо в действителността. Очите му се отвориха по-широко и той я пусна, все едно внезапно си е спомнил, че тя е просто глупаво момиче, което се страхува от една игра.
Пусна я и студен въздух измести горещината на дланите му.
— Май е време да си вървя — каза той и посегна към дръжката. — Ще се видим в таверната веднага след залез. Може да огледаме онези тунели заедно.
Измъкна се в коридора, а Скарлет остана да се чуди какво се беше случило току-що. Би било грешка да го целуне, но въпреки това се чувстваше… разочарована. Разочарованието я заля с хладните отсенки на незабравковосиньо, уви се около нея като вечерна мъгла. Мъгла, в която да се скрие добре, толкова добре, та да признае пред себе си нещо, което никога не би признала на глас — че няма търпение да вкуси още от насладите на Каравала.
Легна си и чак тогава осъзна, че Джулиан така и не й е казал как се е наранил. Нито как се е върнал в „Змията“ дълго след като слънцето беше изгряло и вратите бяха заключени.
ВТОРА НОЩ НА КАРАВАЛА
18
В първия миг Скарлет не забеляза розите.
Бели, с рубиненочервени връхчета, точно като розите по тапетите на стаята. Сигурно тъкмо затова не ги беше забелязала предната вечер. Каза си, че цветята се сливат със стените. Затова не ги бе видяла, а не защото някой ги е донесъл през нощта, докато е спяла.
Не защото Легендата е идвал, докато е спяла.
В началото бе възприемала бележките му като малки съкровища, ала нещо в този последен подарък й приличаше на предупреждение. Не беше сигурна, че цветята са от Легендата. До кристалната ваза нямаше бележка, но от кого другиго да са? Четири рози, по една за всяка следваща нощ на Каравала.