Днес беше петнайсети. Играта приключваше официално на деветнайсети, а нейната сватба беше на двайсети. Скарлет разполагаше само с тази нощ и следващата да открие Тела илинай-къснодо изгрев-слънце на осемнайсети, ако искаше да си тръгне от острова навреме за сватбата си.
Баща й сигурно би могъл да запази в тайна „отвличането“ й, в случай че графът пристигне по-рано на Трисда — с помощта на старите суеверия, че женихът не бива да вижда булката преди сватбата. Но ако Скарлет не се появеше, нищо не би могло да спаси венчавката.
Бръкна в джоба си и извади бележката с указанията.
Скарлет вече не мислеше, че Джулиан е третата улика — момчето с черното сърце. Но не можеше да се отърве от чувството, че той крие нещо от нея. Постоянно се питаше как е пострадал, къде е намерил обиците й и за онази почти целувка. Макар че сега не биваше да мисли за целувката. Сватбата й с графа беше само след пет дни.
И защото единственото важно нещо беше да намери Тела.
Скарлет побърза да се облече, но за разлика от нея роклята й очевидно не бързаше. Накрая все пак се промени в прекрасна кремаво-розова дреха. Млечнобелият корсаж на малки черни точки беше обточен с розова дантела, турнюрът със стилни панделки беше в същия десен, а елегантната пола — от розова коприна. Незнайно как тоалетът се беше сдобил и с ръкавици.
Скарлет остана с впечатлението, че роклята е положила допълнително усилие да се хареса на Джулиан. Или просто самата Скарлет се надяваше роклята да му хареса. Внезапното му изчезване я беше изпълнило с противоречиви чувства и много въпроси без отговор.
Реши, че трябва да го притисне за информация. Но когато влезе в таверната, тя се оказа почти празна. Меката нефритена светлина показваше само един клиент — тъмнокосо момиче, изгърбено над тетрадка, което седеше близо до стъклената камина и дори не вдигна поглед при влизането й. Но други го направиха, когато таверната започна да се пълни.
От Джулиан обаче нямаше и следа.
Възможно ли бе да я е зарязал тук и да е отишъл сам да провери тунелите за улики, възползвайки се от информацията, която Скарлет му беше дала?
Или тя по навик реагираше с недоверие на всичко?
Джулиан си имаше своите недостатъци и макар да я бе изоставял няколко пъти, винаги отсъстваше за кратко и винаги се връщаше. Дали не му се е случило нещо? Дали не трябва да го потърси? Но ако тръгне да го търси, а точно тогава той дойде в таверната?
С всяка следваща мисъл ръкавиците й потъмняваха от бяло към черно, деколтето й също се променяше — от сърцевидно пълзеше нагоре към висока яка. Роклята поне не ставаше прозрачна, но коприната се променяше в неудобен креп, а малките точици по корсажа й се уголемяваха и се разливаха като петна по цялата рокля. Като отражение на тревогите й.
Положи усилия да се успокои, повтаряше си, че Джулиан скоро ще влезе през вратата, а роклята й ще се върне към първоначалния си вид. Погледна отражението си в стъкления плот на масата — роклята й приличаше на траурна одежда, но това не спираше хората да я заговарят.
— Ти не си ли сестрата на онова изчезнало момиче? — попита я един от клиентите и други моментално се стекоха към нея.
— Съжалявам, нищо не знам — повтаряше Скарлет, докато и последният не си тръгна.
— Не знам защо не си правиш майтапи с тях — обади се момичето, което допреди миг бе седяло кротко на масата си до камината, а сега бе застанало до нейната маса. Беше хубаво като акварел и облечено почти неприлично в смела златиста рокля без ръкави, с воланчета до шията и яркорезедав турнюр. Седна на стъкления стол срещу Скарлет. — На твое място бих ги нахранила с лъжи. Че си видяла сестра си под ръка с мъж с наметало, да речем, или че на една от ръкавиците й си намерила козина от слон.