„Слоновете имат ли изобщо козина?“
Гледаше безмълвно любопитното момиче. Явно изобщо не му хрумваше, че Скарлет може и да не иска да разговаря за сестра си по този начин или че чака някого. Момичето беше като горещ слънчев ден в средата на Студения сезон — или не си даваше сметка, че й досажда, или не му пукаше.
— Тук хората не очакват да им казваш истината — продължи преспокойно момичето. — Не държат да я чуят дори. Повечето не са дошли да спечелят желанието, а просто търсят приключение. Защо не им го осигуриш? Знам, че ти е по силите, иначе нямаше да те поканят на Каравала. — Момичето искреше, от металическата си пола до металическия грим около ъгловатите си очи.
Не приличаше на крадла, но след сблъсъка си с уж бременната блондинка от предната нощ Скарлет не беше готова да се доверява никому.
— Коя си ти? — попита тя. — И какво искаш?
— Можеш да ми викаш Айко. И не искам нищо.
— Всички участници в играта искат нещо.
— Значи е добре, че не съм точно участник… — Айко млъкна, прекъсната от появата на една двойка.
Година-две по-големи от Скарлет и очевидно младоженци. Мъжът държеше ръката на младата си невяста с предпазливостта на човек, който не е свикнал да държи нещо толкова ценно.
— Простете, госпожице. — Говореше с чуждестранен акцент и му се разбираше трудно. — Чудим се вие ли наистина сестра на Донатела?
Айко кимна насърчително.
— Наистина е тя и ще се радва да отговори на въпросите ви.
Двамата грейнаха.
— О, благодаря, госпожице. Вчера отишли в нейна стая, но всичко било обрано. Надявахме се да ни подскажете нещо.
При спомена за претърсената стая на Тела в гърдите на Скарлет припламна гняв, но младоженците изглеждаха толкова искрени и вежливи. Не приличаха на наемници, които биха продали находките си на онзи, който предложи най-високата цена. Вехтите им дрехи изглеждаха по-зле и от почернялата рокля на Скарлет, но хванатите им ръце и изпълнените с надежда очи й напомниха каква би трябвало да бъде играта на Каравала. Или каква Скарлет си я беше представяла. Игра на радостта. На вълшебствата. На чудесата.
— Ще ми се да ви кажа къде е сестра ми, но не съм я виждала, откакто… — Униние изопна лицата им и Скарлет се поколеба. Спомни си какво беше казала Айко — че хората на Каравала не очакват, нито държат да чуят истината. „Идват заради приключението. Защо не им го осигуриш?“ — Всъщност сестра ми ме помоли да се срещнем при… при един фонтан с русалка. — Лъжата прозвуча нелепо в собствените й уши, но младоженците я преглътнаха като паничка с подсладена сметана и лицата им грейнаха отново.
— О, май зная таз статуя — каза младата жена. — Онази, дето долу цялата е с перли?
Скарлет не беше съвсем сигурна какво се опитва да й каже младоженката, но отпрати двамата с кимване и пожелания за късмет.
— Видя ли? — каза Айко. — Колко лесно ги направи щастливи?
— Но аз ги излъгах — възрази Скарлет.
— Явно не си наясно с целта на играта. Те не са дошли тук заради истината, а заради приключението и ти току-що ги изпрати по следите на загадка. Може да не открият нищо, но може и да открият следа. Понякога играта намира начин да възнагради участниците заради усилията им. Така или иначе, онези двамцата са по-щастливи от теб. Наблюдавах те. Вече цял час седиш тук вкисната като развалено мляко.
— И ти би се вкиснала, ако сестра ти изчезне.
— О, бедничката. Намираш се на вълшебен остров, а мислиш само за онова, което ти липсва.
— Но става въпрос за…
— За сестра ти, знам — прекъсна я Айко. — Знам също, че ще я намериш в края на играта, когато всичко това приключи, и тогава ще съжаляваш, че си прекарала толкова време увесила нос в тази смърдяща таверна.
Съвсем същото би казала и Тела. Една мазохистична част от Скарлет й нашепна, че дължи на сестра си десятък от нещастие, а може да беше и обратното. Тела вероятно би била по-разочарована от Скарлет, задето не се е насладила на острова на Легендата.
— Няма да стоя тук цялата нощ — каза Скарлет. — Просто чакам някого.
— Този някой или закъснява, или ти си подранила прекалено? — Айко вдигна двете си почернени вежди. — Неприятно ми е да го кажа, но когото и да чакаш, едва ли ще се появи.
Скарлет стрелна с очи вратата за стотен път тази вечер, с надеждата Джулиан да се появи на прага. А доскоро бе толкова сигурна, че ще дойде. Нямаше смисъл да го чака повече.
Надигна се, избутвайки стола си назад.
— Значи ли това, че си решила да не се мотаеш повече тук? — Айко стана изящно от стола си точно когато задната врата на таверната се отвори отново.
Две кикотещи се млади жени влязоха, придружени от последния човек, когото Скарлет би искала да види в момента. Той нахлу като гаден вятър от раздърпани черни дрехи и кални ботуши. По-рошав от предната нощ, с омачкани черни панталони, сякаш е спал с тях, а фрака му го нямаше.