— Минават минута-две, докато подейства. Няма да останете разочарована, обещавам. — Момчето й кимна за довиждане, маймунката му й махна, после то подкара каруцата си към странния мост. Скарлет отпи отново от сайдера, но този път вкусът му беше прекалено сладък, сякаш се опитваше да прикрие някаква по-остра нотка. Нещо не беше наред. Чувствата й се завихряха в мръсно сиви и убито бели оттенъци. Обикновено Скарлет виждаше само проблясъци на цвят, прикачени към чувствата й, но сега, загледана в отдалечаващото се момче, тя видя как кожата му става пепелявосива, а дрехите — черни.
Скарлет стисна очи, разстроена от видяното, но когато ги отвори отново, се разстрои още повече.
Сегавсичкобеше в отсенки на черното и сивото. Дори запалените фенери на моста бяха мъгливи вместо златни. Опита се да дръпне юздите на напиращата паника, но сърцето й биеше все по-бързо с всяка стъпка по моста към лишения от цветове свят от другата му страна.
Каравалът беше станал черно-бял.
Скарлет изпусна чашата и масленозлатистата течност се разля по сивия тротоар, единственото цветно петно в ужасното ново безцветие. Момчето с маймунката не се виждаше никъде. Сигурно й се присмиваше и буташе каручката си към следващата жертва.
Огледа се и видя, че се намира близо до задния вход на Стъклената таверна. Айко току-що беше излязла, но ярката й рокля сега беше въглищносива.
— Изглеждаш ужасно — каза тя. — Май не си настигнала младежа, когото хукна да гониш?
Скарлет поклати глава. Вратата на таверната е затваряше зад Айко, но преди да се е затворила докрай, Скарлет видя, че Джулиан не се е появил, или ако е идвал, вече си е тръгнал.
— Мисля, че допуснах грешка.
— Тогава я превърни в предимство. — Айко тръгна по павираната улица. Вървеше така, сякаш би продължила да крачи напред дори ако светът се срине около нея. И на Скарлет й се искаше да е такава, но играта постоянно й погаждаше номера, а и за Айко бе по-лесно да демонстрира самоувереност, щом беше тук като зрител, а не като участник. Не бяха отвлеклинейнатасестра, нито бяха откраднали цветовете отнейниясвят. Сигурно би продължила да ходи във въздуха, ако земята пропаднеше под краката й. Единственото нещо, за което се държеше здраво, май беше тетрадката в ръката й. Кафеникаво-зелена, с цвета на забравени спомени, изоставени мечти и горчиви клюки.
Нищо красиво нямаше в тази тетрадка и все пак…
Скарлет ахна вътрешно. Тетрадката беше цветна! Да, цветът беше грозен, но в този черно-бял свят се открояваше и говореше. Дали пък така не действаше сайдерът? Отнемаше цветовете, така че Скарлет ясно да види важните неща… или да намери следващата улика.
„Четвъртата ще ти струва нещо ценно.“
Значи съветът на Найджъл наистина е бил третата улика. Скарлет беше последвала момчето с черното сърце, което я беше отвело до момчето със сайдера, който й бе отнел способността да вижда цветовете… отнемайки й нещо ценно.
Сега в гърдите й пърхаше вълнение, а не паника. Не я бяха изиграли, тъкмо напротив — беше получила нужното да открие четвъртата улика.
Скарлет тръгна след Айко, която бе спряла пред сергията на мъж, който продаваше гофрети. Той намаза с тъмен шоколад една гофрета и я подаде на Айко, която в замяна му позволи да хвърли поглед на една страница от тетрадката й.
Скарлет предпазливо се опита да зърне нещо на свой ред.
Айко затвори моментално тетрадката.
— Ако искаш да видиш какво има вътре, ще трябва да ми дадеш нещо като всички останали.
— Какво нещо? — попита Скарлет.
— Винаги ли мислиш само какво трябва да дадеш, а не какво ще получиш? Някои неща си струва да ги преследваш, независимо от цената.
Айко й даде знак да излязат на улица, обточена с фенери, миришеща на цветя, флейти и отдавна изгубена любов. Улицата се стесни, от едната страна граничеше с воден канал, от другата я притискаше въртележка от рози.
— Песен срещу дарение. — Мъж, застанал пред малък орган, протегна месеста ръка.
Айко пусна нещо дребно в шепата му.
— И гледай да е хубава.
Органистът засвири тъжна мелодия и въртележката се завъртя, отначало бавно. Ако Тела беше тук, непременно щеше да скочи на въртележката, да откъсне от червените й рози и да ги закичи в косата си.
Червени!
Скарлет гледаше как въртележката от рози се върти, лъскави червени венчелистчета се отронваха върху паважа. Няколко паднаха върху гофретата на Айко и залепнаха за шоколада.
Скарлет не можеше да прецени дали цветоусещането й се връща, или въртележката е важна, защото миг след като си даде сметка, че вижда богатото червено на розите, край нея мина господин с превръзка на окото. Като всичко останало и той беше в оттенъци на сивото и черното, с изключение на червеното шалче около врата му. Толкова наситено и дълбоко червено Скарлет виждаше за пръв път. Лицето му също привличаше погледа. Едновременно тъмно и красиво, толкова привлекателно, че беше чудно как всички наоколо не го зяпат запленени.