Зачуди се дали да не го последва. Мъжът излъчваше загадъчност и въпроси без отговор. Ала нещо в него я караше да вижда опасни отсенки на копринено черно. Той се движеше през тълпата като привидение, грациозен, но една идея твърде самоуверен за нейния вкус. А и макар нещо да я теглеше към него, тетрадката на Айко я теглеше не по-слабо.
Песента на органиста набираше скорост, а с нея и въртележката. Червени венчелистчета се сипеха навсякъде, докато уличката пред тях не заприлича на червен килим, а каналът не потече кървав. Скоро по въртележката останаха само бодлите.
Малцината други хора на улицата започнаха да ръкопляскат.
Скарлет изпита чувството, че във всичко това има по-дълбок смисъл, който й убягва. Цветното й зрение се беше възстановило напълно. Вече губеше от поглед господина с превръзката на окото, но продължаваше да усеща онова странно и нежелано притегляне. Ако мъжът беше с цилиндър, сигурно би го взела за Легендата. Или пък този загадъчен млад човек беше примамка, с която Легендата се опитваше да я отдалечи от истинската улика. По-рано вечерта, докато гледаше към намигащия мост, би могла да се закълне, че Легендата я наблюдава зорко и шпионира опитите й да разгадае замисъла му.
Бързо трябваше да вземе решение — дали да тръгне след мъжа с превръзката на окото, или да надникне някак в тетрадката на Айко, единственото нещо на улицата, недокоснато от червените листенца. Ако теорията й за сайдера беше вярна, значи и господинът, и тетрадката бяха важни, но само едното от тях можеше да я насочи към Тела.
— Ако се съглася на сделката и погледна в тази твоя тетрадка, какво ще получа? Четвъртата улика?
Айко се полюля на място, като си тананикаше многозначително.
— Възможно е. Много неща са възможни.
— Но според правилата уликите са само пет.
— Сериозно? Това ли се казва наистина в указанията, или просто ти така го тълкуваш? — попита Айко. — Мисли за инструкциите като за карта. Има много пътища към всяко място. Улики са скрити навсякъде. Насоките, които си получила, просто ти помагат да ги забележиш. Но не забравяй, че уликите не са единственото, което трябва да намериш. Тази игра е като човек. За да я играеш правилно, трябва да знаеш историята й.
— Знам всичко за историята й — заяви Скарлет. — Баба постоянно ми разказваше за Каравала.
— Аха, приказките на баба. Много точни, несъмнено. — Айко отхапа от гофретата. Белите й зъби потънаха в червените листенца по шоколада, после тя тръгна в нова посока.
Скарлет хвърли последен поглед след човека с превръзката на окото, но той вече беше изчезнал в тълпата. Пропуснала бе шанса си да го последва. Не биваше да изгуби и Айко.
Хубавелката си купуваше „сребърни звънчета“, миниатюрни кексчета с глазура от брокат. Скарлет тръгна след нея, като се чудеше къде Айко побира цялата тази храна. Стомахът й би трябвало да е пълен, но ето че тя продължаваше да спира пред всяка сергия и да плаща за лакомства на всеки продавач, който й предложеше стоката си. Явно не можеше или не искаше да отказва. Купи си бонбони, които светеха като светулки, чаша златно питие, а после и вечна боя за коса — „за онези сиви косъмчета, от които да се отървете веднъж и завинаги“, — макар да беше твърде млада за подобни грижи.
— Е — поде Скарлет, когато свърнаха по уличка с островърхи магазинчета, но без сергии по тротоарите. Чувстваше се готова да сключи сделка, но този път не смяташе да скача слепешката в нея. — Историята на Каравала ли е записана в твоята тетрадка?
— В известен смисъл — отговори Айко.
— Докажи го.
За нейна изненада Айко й подаде тетрадката.
Скарлет се поколеба. Оказваше се твърде лесно.
— Даваш ми я, без да поискаш нищо в замяна?
— Не се кахъри, ще сключим сделка само ако решиш, че искаш да видиш нещо повече. Рисунките, които могат да ти помогнат, са запечатани с магия. — Произнесе думата „магия“, сякаш се отнасяше за шега, известна само на нея.
Скарлет взе предпазливо книжлето. Макар тънко и леко, страниците му сякаш нямаха край. При всяко разлистване като че ли две нови страници се появяваха да компенсират отгърнатата и всички бяха запълнени с фантастични рисунки. Крале и кралици, пирати и президенти, наемни убийци и принцове. Гигантски кораби с размера на остров и миниатюрни дървени съдове като лодката, с която тя и Джулиан бяха…
— Чакай… на тези рисунки ме има мен. — Скарлет разлисти следващите няколко страници. Двамата с Джулиан на лодката. Крачещи полуголи към магазина с часовниците. Спорещи зад портите на къщата с куличките. — Не е редно, никой не ни е искал позволение! — Слава на светците, поне нямаше компрометиращи рисунки от онзи момент на интимност в стаята й, когато с Джулиан едва не се бяха целунали, но пък беше запечатан мигът, когато Скарлет беше избягала от Данте, а всички в таверната я зяпаха било с похот, било с неодобрение. — Откъде си взела тези неща? — Изчервена до ушите, тя разлисти напред до рисунката с лодката. Спомни си зловещото усещане, че я наблюдават, обзело я, докато Джулиан гребеше към острова. Било е далеч по-зле. — Защо има толкова много мои рисунки? Не виждам рисунки на други хора.